Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— С други думи — каза господин Паркър Пайн, — животът ви е скучен. Не му се радвате.

— Направо ми се гади! — възкликна мрачно госпожа Раймър. — Нямам приятели. Новите ми познати само искат от мен доброволни вноски за разни неща, а зад гърба ми се присмиват. Старите ми приятели не искат да имат нищо общо с мен. Като ме видят в колата, извръщат главата. Можете ли да измислите и да ми предложите нещо?

— Вероятно мога — заговори бавно господин Паркър Пайн. — Ще бъде трудно, но вярвам, че имаме шанс да успеем. Струва ми се, че ще съумея да ви върна онова, което сте загубили — вкуса ви към живота.

— Как? — попита рязко госпожа Раймър.

— Това е моя професионална тайна — заяви господин Паркър Пайн. — Никога не разкривам методите си предварително. Въпросът е дали вие ще поемете риска? Не мога да ви гарантирам успех, но мисля, че има голяма вероятност да го постигнем. Ще трябва да използвам нетипични методи, поради което услугата ще бъде скъпа. Цената е хиляда лири. Плаща се предварително.

— Цената си я бива, няма що! — възкликна одобрително госпожа Раймър. — Е, ще рискувам. Свикнала съм да плащам големи суми. Но когато плащам, внимавам какво получавам за парите си.

— Ще получите онова, за което сте платили — увери я господин Паркър Пайн. — Не се тревожете.

— Ще ви изпратя чека довечера. — Госпожа Раймър се изправи. — Но не знам защо трябва да ви вярвам. Глупаците и парите не остават дълго заедно, казват хората. Аз съм си глупава. А вас сигурно ви бива, след като имате нахалството да рекламирате във всички вестници, че можете да направите хората щастливи!

— Рекламите ми струват пари — отбеляза господин Пайн. — Ако не мога да отстоя думите си, тези пари ще отидат на вятъра. Зная причините за нещастието и имам ясна представа как да се превъзмогне.

Госпожа Раймър поклати глава със съмнение и си тръгна, оставяйки след себе си облак от смесица на скъпи ухания.

Красивият Клод Лътръл надникна в кабинета.

— Нещо по моята част ли е?

Господин Пайн поклати глава и каза:

— Не е толкова просто. Този случай е труден. Боя се, че ще трябва да поемем известни рискове. Е, ще се опитаме да направим невъзможното.

— Госпожа Оливър?

Господин Пайн се усмихна при споменаването на името на световноизвестната писателка на романи.

— Всъщност от всички нас госпожа Оливър е с най-традиционно мислене. Нуждаем се от смел и дързък план. Впрочем можете да позвъните на доктор Антробус.

— Антробус?

— Да. Ще са ни необходими неговите услуги.

Една седмица по-късно госпожа Раймър отново пристъпи прага на кабинета на господин Паркър Пайн. Той стана от бюрото, за да я посрещне.

— Уверявам ви, че закъснението беше наложително — започна той. — Трябваше да се уредят много неща. Успях да ви осигуря услугите на един необикновен човек, който прекоси половин Европа, за да дойде тук.

— О! — възкликна тя и го погледна подозрително. Постоянно я тормозеше мисълта, че е платила с чек за хиляда лири и този чек е осребрен.

Господин Паркър Пайн докосна звънеца. На повикването се отзова младо мургаво момиче с ориенталски черти, облечено като медицинска сестра.

— Готово ли е всичко, сестра де Сара?

— Да. Доктор Константин чака.

— Какво възнамерявате да правите? — попита госпожа Раймър с известно безпокойство.

— Ще ви покажем една източна магия, драга госпожо — каза господин Паркър Пайн.

Госпожа Раймър последва сестрата на горния етаж. Там тя бе въведена в стая, която нямаше нищо общо с останалите помещения в къщата. Ориенталски бродерии покриваха стените. Имаше диван с меки възглавници и красиви килими по пода. Един мъж се бе навел над някакво джезве. Той се изправи, когато влязоха.

— Доктор Константин — представи го сестрата.

Докторът беше облечен в европейски дрехи, но лицето му бе мургаво, а очите тъмни и дръпнати. Погледът му бе пронизващ и излъчваше някаква особена сила.

— Тока ли е моята пациентка? — запита той с нисък, вибриращ глас.

— Аз не съм болна — възпротиви се дамата.

— Вашето тяло не е болно — каза докторът, — но душата ви тъгува. Ние на Изток знаем как да лекуваме тази болест. Седнете и изпийте чашка кафе.

Госпожа Раймър седна и пое малката чашка с уханна течност. Докато тя отпиваше от нея, докторът продължи да й говори:

— Тук на Запад, лекуват само тялото. Това е грешка. Тялото е само инструмента, на който се изпълнява мелодията. Тя може бъде много тъжна и изпълнена с копнеж. Може да бъде радостна. Именно такава песен ще ви дадем ние. Вие имате пари. Ще ги харчите и ще им се радвате. Животът ви отново ще добие смисъл. Всичко е лесно, толкова е лесно…