Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Излезе от купето (забеляза, че вратата му сега бе отключена), и огледа коридора. Беше празен. Прикова поглед върху вратата на съседното купе. Тя му бе казала, че Василиевич е настанен там. Робъртс смело натисна бравата. Вратата беше заключена от вътрешната страна.

Какво да прави? Да поиска да го пуснат вътре? Но човекът можеше да откаже. А пък можеше да се окаже, че девойката не е там. Ами, ако беше там, дали нямаше да се разсърди, че е вдигнал такъв шум. Беше разбрал, че секретността е изключително важна за играта, която играеха.

Разтревоженият малък човек се разходи бавно по коридора. Спря се пред последното купе. Вратата беше отворена. Вътре спеше кондукторът, а над него, на един пирон, висеше кафявата му униформена куртка и островърха шапка.

Робъртс веднага реши какви ще са следващите му действия. След минута вече бе сложил куртката и шапката и забърза по коридора. Застана пред купето, в което предполагаше, че се намира девойката събра цялата си решителност и настоятелно почука на вратата.

Никой не му отговори и той почука отново:

— Мосю — каза той с възможно най-доброто си произношение.

Вратата се открехна и се подаде една глава. Човекът приличаше на чужденец, беше гладко обръснат и имаше черни мустаци. Лицето му беше злобно.

— Qu’est-ce-qu’il y a? 1 1 Какво има? (фр.) — Б. ред — попита троснато той.

— Votre passport, monsieur 2 2 Паспортът ви, мосю (фр.) — Б. ред. — Робъртс отстъпи назад и направи знак с ръка.

Другият мъж се подвоуми, след което излезе в коридора. Робъртс разчиташе точно на това. Ако девойката беше вътре мъжът естествено нямаше да иска кондукторът да влезе. Робъртс реагира светкавично. Събра цялата си сила и отблъсна чужденецът встрани. Той не очакваше, пък и помогна клатушкането на влака. Робъртс влетя в купето, затвори вратата и заключи отвътре.

В отсрещния ъгъл на леглото девойката лежеше свита със запушена уста и вързани ръце. Той бързо я освободи и тя падна гърдите му е въздишка.

— Чувствам се много слаба и ми е зле — промълви тя. — Хлороформ, предполагам. Той… взе ли ги?

— Не — потупа се по джоба Робъртс. — Какво ще правим сега — попита той.

Девойката седна на леглото. Съзнанието й се проясняваше. Тя огледа униформата му.

— Колко умно от ваша страна! Великолепно сте го измислили. Той каза, че ще ме убие, ако не му издам къде са бижута! Много се страхувах, но ето че вие дойдохте! — Тя внезапно се засмя. — Ние го надхитрихме! Той няма да посмее да направи нищо повече. Няма дори да се опита да се върне в купето. Трябва да останем тук до утре сутринта. Той навярно ще слезе в Дижон. Ще пристигнем там след около половин час. Сигурно ще телеграфира в Париж и те ще ни причакат там. Междувременно би било добре да изхвърлите през прозореца куртката и шапката. Те могат да ви донесат неприятности! — Робъртс се подчини. — Не бива да заспиваме — продължи девойката. — Трябва да бдим до сутринта.

Беше вълнуващо и необичайно бдение. В шест часа сутринта той отвори вратата и внимателно огледа наоколо. Коридорът беше пуст. Девойката бързо се промъкна в своето купе. Робъртс я последва. То явно беше претърсвано. Робъртс мина през междинното сервизно купе и се прибра в своето.

Пристигнаха в Париж в седем часа. Кондукторът се оплака, че куртката и шапката му са изчезнали. Все още не бе открил, че липсва и един пътник.

После започна най-забавното преследване. Девойката и Робъртс сменяха такси след такси и препускаха из Париж. Влизаха през едната врата в хотели и ресторанти и излизаха през кухнята. Най-сетне девойката му даде знак и рече:

— Мисля, че вече не ни преследват. Отървахме се от тях.

Закусиха и след това взеха кола до летище „Бурже“. Три часа по-късно вече се намираха в Кройдън. Робъртс никога преди не бе летял със самолет.

Кройдън ги очакваше един висок господин. Заприлича му на мъжа, който му възложи мисията в Женева. Той приветства девойката с особено уважение.

— Колата е тук, госпожо.

— Този господин ще дойде с нас, Пол — каза девойката и се обърна към Робъртс. — Граф Пол Степани.

Колата беше огромна лимузина. Пътуваха около час, след което навлязоха в земите на някакво имение и спряха пред входа на внушителен замък. Отведоха господин Робъртс в стая, която приличаше на кабинет. Там той предаде скъпоценния чифт чорапи. За кратко време го оставиха сам. Граф Степани се появи отново и се обърна към него:

— Господин Робъртс, ние сме ви много благодарни и признателни. Оказахте се смел и находчив мъж. — Той извади кутийка, обвита с червен марокен. — Позволете ми да ви връча Ордена на Св. Станислаус, десета степен с лаврови клони!