Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Какви са последните новини?

— Снощи убиха Питърфийлд — съобщи господин Бонингтън като спокойно ядеше салатата си.

— О, небеса! — извика господин Паркър Пайн.

— Не съм учуден — продължи господин Бонингтън. — Питърфийлд си беше твърдоглав старец. Не искаше да ни послуша. Настояваше да държи плановете в собствените си ръце.

— Те успяха ли да ги вземат?

— Не. Както изглежда преди време някаква жена дошла при професора и му дала рецепта как да се вари шунка. Дъртият глупак, разсеян както винаги, сложил рецептата в сейфа, а плановете в кухнята.

— Това се казва късмет!

— Като че ли провидението се е намесило. Но все още не знае кой да ги занесе в Женева. Мейдланд е в болница. Карслейк е в Берлин. Аз не мога да се отделя от тук. Значи, остава младия Хупър. — Той погледна приятеля си.

— Ти все още ли си на същото мнение? — попита господи Паркър Пайн.

— Абсолютно. Подкупили са го! Зная! Нямам и най-малко доказателство, но ти казвам, Паркър, знам кога един мъж се продал! А държа плановете да стигнат в Женева. Лигата има нужда от тях. За пръв път едно изобретение няма да бъде продадено на отделна страна, а ще бъде предадено доброволно на Лигата. Това е най-прекрасният мирен жест, който е правен някога и трябва да бъде осъществен. А Хупър е подкупен. Щя видиш, че ще го упоят във влака! Ако пък пътува със самолет, ще го приземят на някое подходящо местенце! Дявол да го вземе! Просто не мога да го изпратя! Дисциплина! Трябва да има дисциплина! За това ти говорих онзи ден.

— Попита ме дали познавам някой подходящ човек.

— Да, помислих, че може да имаш нещо на ум, като знам твоя бизнес. Например някой гълтач на огън, който си търси белята. Когото и да изпратя аз , има голям шанс да го хванат. А твой човек изобщо няма да го заподозрат. Но ще трябва да действа хладнокръвно.

— Мисля, че знам един, който би свършил работа — каза господин Паркър Пайн.

— Слава богу, все още има мъже, които биха поели риск. И тъй, договорихме ли се? — попита господин Бонингтън.

— Да, договорихме се.

Господин Паркър Пайн обобщи инструкциите.

— И тика, всичко ясно ли е? Вие ще пътувате в първокласен спален вагон до Женева. Тръгвате от Лондон в десет и пет с влака, който минава през Фолкстоул и Булон. Там слизате и се прехвърляте в спалния вагон на влака за Женева. Пристигате в осем часа на следващата сутрин. Ето адресът, на който ще се обадите. Моля, запомнете го наизуст, защото ще го унищожа. След това отивате в този хотел и чакате по-нататъшни инструкции. Давам ви достатъчно пари във френски и швейцарски франкове. Разбрахте ли?

— Да, господине. — Очите на господин Робъртс блестяха от вълнение. — Извинете ме, но имам ли право да… ъ-ъ-ъ… да знам нещо за това, което нося?

Господин Паркър Пайн се усмихна благосклонно.

— Вие носите криптограма, която разкрива тайното скривалище на съкровищата на руската корона — заяви тържествено той. — Сега разбирате, естествено, че болшевишките агенти ще се втурнат да ви хванат. Ако възникне необходимост да разкажете нещо за себе си, бих ви препоръчал да кажете, че сте спечелили малко пари и се радвате на кратка ваканция в чужбина.

Господин Робъртс отпиваше от чашката с кафе и гледаше Женевското езеро. Чувстваше се щастлив, но в същото време и малко разочарован.

Щастието му се дължеше на факта, че за пръв път в живота си се намираше в чужда страна. Още повече, беше отседнал в хотел, какъвто никога не би могъл да си позволи, без да се притеснява дори за миг за парите! Имаше стая с баня, вкусна храна и любезно обслужване. Всички тези неща бяха наистина много приятни.

Беше разочарован, защото до този момент не се бе случил нищо, което би могло да се опише като приключение. Не се появиха нито дегизирани болшевики, нито мистериозни руснаци. Един приятен разговор във влака с френски търговски пътник, който говореше отлично английски, беше единственият му контакт с друг човек до този момент. Беше скрил документите в чантичката с тоалетни принадлежности, както му бяха наредили и ги бе предал според инструкцията. Нямаше опасности, които да преодолява, нито нужда да спасява кожата си. Господин Робъртс беше разочарован.

Точно в този момент един висок мъж с брада измърмори „пардон“ и седна от другата страна на масичката.

— Моля да ме извините — каза той, — но мисля, че познавай един мой приятел. Неговите инициали са П. П.

Господин Робъртс приятно се развълнува. Май най-после се появи мистериозен руснак.