Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Маделин и господин Паркър Пайн се спогледаха.

— Нищо не мога да направя — каза безпомощно тя. — Той е много добър човек, мил, но… аз не искам да се омъжа за него. Нямах ни най-малка представа, че ще стане така. Ако знаете само, колко се измъчих, за да го накарам да ме целуне!

— Хъм! За съжаление, трябва да призная, че направих грешка в преценката си. — Той поклати тъжно глава и като придърпа папката на господин Уейд към себе си, написа напряко върху нея:

ПРОВАЛ — причината е в човешката природа.

Забележка: Трябваше да се предвиди.

Господин Паркър Пайн се облегна замислен назад във въртящия се стол и разгледа посетителя. Беше нисък човек с набита фигура на около четирийсет и пет години. Очите му, вперени с копнеж и надежда в домакина, излъчваха объркване и боязън.

— Видях вашата обява във вестника — започна възбудено човечецът.

— Неприятности ли имате, господин Робъртс?

— Не, не точно неприятности.

— Може би сте нещастен?

— Не бих казал. Има много неща, за които съм благодарен на Бога.

— Всички сме — вметна господин Паркър Пайн. — Но е лош признак, когато ни се налага да си припомним този факт.

— Знам — съгласи се нетърпеливо посетителят. — Точно там е въпросът! Вие попаднахте точно в целта, господине.

— Защо не ми разкажете всичко — предложи господин Паркър Пайн.

— Няма много за разказване. Както вече казах, има много неща, за които съм благодарен на Бога. Имам работа, успях да спестя някоя и друга пара, децата ми са здрави и силни.

— Тогава какво?

— Аз… не знам. — Той се изчерви. — Предполагам, че ще ви се стори глупаво.

— В никакъв случай — увери го домакинът.

Чрез умело зададени въпроси, той успя да научи редица подробности. Узна, че господин Робъртс работи в известна фирма, в която бавно, но стабилно израснал в кариерата. Научи за женитбата му, за борбата му да осигури прилично съществуване на семейството, да даде образование на децата си, за старанието му да ги възпита добре, за икономиите и лишенията, за да успее да спести по няколко лири всяка година. И така господин Паркър Пайн изслуша историята на един живот, белязан с безкрайните усилия за оцеляване.

— Виждате как стоят нещата — заключи господин Робъртс. — Жена ми замина. Отиде на гости при майка си, заедно с двете деца. Малка промяна за тях и почивка за нея. За мен там няма място, а не можем да си позволим да почиваме другаде. Останах сам и като преглеждах вестника, видях вашата обява и се замислих. Аз съм на четирийсет и осем години. Какви ли не интересни неща се случват всеки ден и се зачудих… — Погледът му излъчваше копнежа на човек, прекарал целия си живот в предградията.

— Значи вие искате да си поживеете славно, макар и само за десет минути? — попита господин Паркър Пайн.

— Не бих го казал точно така. Но може би сте прав. Искам просто да изляза от коловоза. След това ще се върна обратно в него, но ще имам нещо, за което с благодарност да си спомням. — Той погледна възбудено събеседника си. — Мислите ли, че подобно нещо е възможно? Боя се, обаче, че не мога да си позволя големи разходи.

— Каква сума можете да си позволите?

— Пих могъл да отделя пет лири. — Той зачака, останал без дъх от вълнение.

— Пет лири — повтори господин Паркър Пайн. — Предполагам… предполагам, че бихме могли да измислим нещо за пет лири. Ще възразите ли, ако се включи някаква опасност? — попита рязко той.

Изпитото лице на господин Робъртс се зачерви.

— Опасност ли казахте? О, да! Не бих имал нищо против. Аз… никога не съм правил нещо опасно.

Господин Паркър Пайн се усмихна.

— Елате отново утре сутрин и ще ви кажа какво мога да направя за вас.

„Бон воаяжьор“ бе малко известен хотел. В ресторанта му идваха шепа постоянни клиенти. Те не обичаха новодошлите. Господин Пайн пристигна в хотела и бе посрещнат като уважаван гост.

— Господин Бонингтън тук ли е? — попита той.

— Да, господине. На обичайната си маса.

— Добре, ще отида при него.

Господин Бонингтън бе мъж с вид на военен и малко глуповато лице. С радост поздрави приятеля си.

— Здрасти, Паркър. Нещо не те виждам напоследък. Не знаех, че идваш тук.

— Понякога се отбивам. Най-вече, когато искам да намеря един стар приятел.

— Мен ли имаш предвид?

— Точно теб. Право да ти кажа, Лукас, поразмислих върху онова, за което говорихме онзи ден.

— Онази работа с Питърфийлд ли? Чете ли последните новини във вестниците? Не, всъщност не може да си ги чел. Ако се появи нещо, то ще е най-рано довечера.