Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Точно така.

— В такъв случай, мисля, че се разбираме добре — отбеляза непознатият.

Господин Робъртс го изгледа изпитателно. Започваше да прилича на истинско приключение. Непознатият беше на около петдесет години със запомняща се, чуждестранна външност. Носеше очила и малка цветна панделка в бутониерата си.

— Изпълнихте мисията си изключително добре — каза непознатият. — Готов ли сте да предприемете още една?

— О, да! Разбира се.

— Добре. Ще си купите билет за спалния вагон на влака Женева — Париж за утре вечер. Ще поискате да ви дадат легло номер девет.

— Ами, ако вече е заето?

— Няма да е заето. Затова ще се погрижат други.

— Легло номер девет — повтори Робъртс. — Да, разбрах.

— По време на пътуването, някой ще се обърне към вас: „Извинете, мосю, не сте ли били неотдавна в Грац?“ Вие ще отговорите: „Да, миналия месец.“ Въпросната личност тогава ще ни попита: „Интересувате ли се от парфюми?“ И вие ще отговорите: „Да, произвеждам изкуствено жасминово масло.“ После ще се поставите изцяло на разположение на тази личност. Между другото, въоръжен ли сте?

— Не — промърмори слисано господин Робъртс. — Не, никога не съм мислил, че…

— Това може да се уреди веднага — каза брадатият мъж и се огледа наоколо. Нямаше никой. После пъхна в ръката на господин Робъртс нещо твърдо и блестящо. — Малко, но ефектно оръжие — усмихна се непознатият.

Господин Робъртс, който никога в живота си не бе стрелял пистолет, го пъхна бързо в джоба си. Имаше неспокойното усещане, че може да гръмне всеки миг.

Те отново повториха паролата. След това новият приятел на господин Робъртс стана и каза:

— Желая ви късмет. Дано се върнете жив и здрав. Вие сте смел човек, господин Робъртс.

„Смел ли съм наистина? — запита се той, когато непознатият си тръгна. — Сигурен съм, че не искам да ме убият. Няма да го допусна.“

Приятна тръпка премина по гръбнака му, но бе леко помрачена от усещане, което пък не беше чак толкова приятно. Прибра се в стаята си и разгледа оръжието. Не знаеше как да действа с него и се надяваше, че няма да му се наложи да го използва.

Господин Робъртс отиде да си купи билет за влака, който тръгваше от Женева в девет и тридесет. Робъртс пристигна на гарата на време. Кондукторът на спалния вагон взе билета и паспорта му и се отдръпна, а неговият помощник постави куфара на Робъртс върху полицата за багаж. На нея имаше и друг багаж. Куфар от свинска кожа и лека пътническа чанта.

— Номер девет е долното легло — поясни кондукторът. Робъртс се обърна, за да излезе от купето и налетя на огромен мъж, който в момента влизаше. Те се отдръпнаха извинявайки се един на друг, Робъртс на английски, непознатият на френски. Беше едър и грубоват, с обръсната глава и очила с дебели стъкла, зад които очите му гледаха подозрително.

„Какъв грозен човек“ — помисли си дребничкият господин Робъртс.

Усещаше смътно нещо застрашително в мъжа, с когото трябваше да пътува. Когато му казаха да поиска легло номер девет, дали са имали предвид той да следи този човек? Робъртс предположи, че задачата му е точно такава.

Излезе в коридора. Оставаха още десет минути до тръгването на влака и той реши, че би могъл да се разходи по перона. По средата на пътя към изхода отстъпи назад, за да даде път на една млада дама. Тя току-що се бе качила във влака и кондукторът вървеше пред нея с билета й в ръка. Когато мина покрай Робъртс, изпусна чантичката си. Англичанинът я вдигна и й я подаде.

— Благодаря ви, мосю — каза на английски тя, но с акцент. Имаше приятен нисък глас, много изкусителен. Подвоуми се за момент и преди да продължи нататък рече: — Извинете мосю, не сте ли били неотдавна в Грац?

Сърцето на Робъртс подскочи от вълнение. Трябваше да се постави на разположение на това прекрасно същество. Защото без съмнение дамата бе наистина прекрасна. Носеше кожена пътническо палто и шикозна шапка. На врата й имаше наниз перли. Кожата й беше тъмна, устните алени.

Робъртс изрече необходимия отговор:

— Да, миналия месец.

— Интересувате ли се от парфюми?

— Да, произвеждам изкуствено жасминово масло.

Тя наведе глава и продължи към купето си като прошепна:

— В коридора, веднага щом влакът тръгне.

Следващите десет минути се сториха на Робъртс цяла вечност. Най-после влакът тръгна. Разходи се бавно по коридора. Дамата с коженото палто се бореше с един прозорец. Той побърза да й помогне.

— Благодаря ви, мосю. Да подишаме малко чист въздух, преди да наредят да затворим всички прозорци. — И сетне нежен, нисък глас бързо изрече: — След границата, когато другият пътник в купето ви заспи, но не преди това, минете през междинното сервизно купе в съседното. Разбрахте ли?