Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Да. — Той свали прозореца и високо попита: — Така по-добре ли е, госпожо?

— Много ви благодаря.

Робъртс се прибра в купето. Спътникът му вече се бе изтегнал на горното легло. Явно приготовленията му за нощта бяха прости. Беше свалил само ботушите и палтото си.

Робъртс се замисли върху собственото си облекло за през нощта. Беше ясно, че ако ще посещава купе на дама, не би могъл да се разсъблече. Извади чифт пантофи, свали ботушите си и си легна, като загаси лампата. След няколко минути мъжът над него започна да хърка.

Стигнаха границата малко след десет часа. Вратата се отвори. Зададоха им обичайния въпрос. Имат ли господата нещо за деклариране? Вратата се затвори отново. Влакът потегли от Белгард.

Мъжът на горното легло отново захърка. Робъртс изчака двадесет минути, след което стана и отвори вратата на междинното сервизно купе. Когато се озова вътре, затвори с резето вратата след себе си и огледа вратата от противоположната страна. Не беше заключена. Той се подвоуми. Дали да почука? Навярно щеше да бъде абсурдно да почука. Но не му се искаше да влезе без предупреждение. Като компромис открехна леко критата на разстояние един пръст и зачака. Дори си позволи лекичко да се покашля.

Отговорът дойде незабавно. Вратата се отвори, някой го хвана за ръката и го издърпа в другото купе. Беше девойката. Тя веднага затвори вратата и я заключи. Робъртс затаи дъх. Никога не си бе представял нещо толкова прекрасно. Тя носеше дълга пухкава дреха от бежов шифон и дантели. Облегнала се бе на вратата, водеща към коридора и дишаше тежко. Робъртс беше много описания на преследвани красиви създания, които се намират в опасност, но за пръв път го виждаше. Гледката го накара да изтръпне.

— Слава богу! — промълви девойката.

Беше съвсем млада, както забеляза Робъртс, а красотата й беше някак неземна, сякаш идваше от някакъв друг свят. Най-романтично приключение и той участва в него!

Тя забързано заговори с тих глас. Английският й беше добър, но начинът на изразяване беше чуждестранен.

— Толкова се радвам, че дойдохте! Ужасно се страхувам. Василиевич е във влака. Разбирате ли какво означава това?

Робъртс ни най-малко не разбираше какво означава, но кимна с глава.

— Мислех, че съм се измъкнала от тях. Трябваше да го предвидя… Сега какво ще правя? Василиевич е в съседното купе. Каквото и да стане, не бива да вземе бижутата.

— Той няма да ви убие и няма да вземе бижутата! — заяви решително Робъртс.

— Тогава какво да правя с тях?

Робъртс погледна към вратата.

— Вратата е заключена — каза той.

— Какво значат някакви заключени врати за Василиевич? — засмя се девойката.

Робъртс все повече имаше усещането, че участва в действието на един от любимите си романи.

— Може да се направи само едно нещо. Дайте ги на мен.

Тя го погледна с недоверие.

— Струват четвърт милион.

— Можете да ми се доверите — изчерви се Робъртс.

Девойката се подвоуми за момент и рече:

— Добре, ще ви се доверя. — Тя направи бързо движение. У следващия миг извади чифт навити чорапи, дълги дамски мрежести чорапи от коприна. — Вземете ги, приятелю: — Тя ги подаде на удивения Робъртс.

Той ги взе и веднага разбра. Чорапите се оказаха неочаквано тежки, а не както той предполагаше съвсем леки.

— Вземете ги във вашето купе — продължи момичето. — Можете да ми ги върнете сутринта, ако… ако съм все още тук.

— Вижте какво — покашля се Робъртс. — Вие… аз… аз трябва да ви пазя. — Той се изчерви от смущение. — Нямам предвид тук в купето. Ще стоя там — посочи с глава той към междинното сервизно купе.

— Ако искате останете тук… — погледна към горното празно легло тя.

Робъртс почервеня до корените на косата си.

— Не, не — възпротиви се той. — Там ще съм добре. Ако ви потрябвам, можете да ме извикате.

— Благодаря ви, приятелю! — каза нежно девойката.

Тя се пъхна в долното легло, придърпа завивките и му се усмихна с благодарност. Той се оттегли в скривалището си.

Може би вече бяха минали няколко часа, когато внезапно му се стори, че чува нещо. Ослуша се. Нищо! Може би е сбъркал. Напреки това бе почти сигурен, че е чул някакъв слаб шум от съседното купе. „Да си представим, само да си представим…“ — помисли си той.

Отвори полека вратата. Купето изглеждаше така, както го бе оставил. Малката синя лампа на тавана светеше. Постоя, докато очите му привикнат към мъждивата светлина. Девойката я нямаше. Той запали всички лампи. Купето беше празно. Изведнъж усети някаква миризма. Беше съвсем лека, но той я позна — сладникавата, противна миризма на хлороформ.