Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Госпожа Раймър усети, че се унася. Фигурите на доктора и сестрата станаха неясни. Тя се почувства блажено щастлива и много й се доспа. Фигурата на доктора започна да расте. Стори й се, че всичко наоколо става все по-голямо. Докторът се взря в очите й.

— Заспивай. Хайде, заспивай. Очите ти се затварят. Скоро ще заспиш. Ще заспиш. Ще заспиш… — повтаряше той.

Клепачите на госпожа Раймър се затвориха и тя отплува нанякъде с огромния и прекрасен свят около нея…

Когато отвори очи й се стори, че е изминало много време. Съзнанието й бе още замъглено, но си спомни, че е сънувала и странни и невероятни неща. По едно време сякаш се бе събудила, но после отново бе потънала в сън. Спомняше си някакви кола… красиво тъмно момиче в униформа на медицинска сестра да се надвесва над нея…

Както и да е, най-после се бе събудила напълно. При това в собственото си легло.

Но това нейното легло ли беше? Усещаше го различно. Липсваше великолепната му мекота. Напомняше й слабо за далечни отминали времена. Тя се раздвижи и то изскърца. Леглото на госпожа Раймър в къщата й на Парк лейн никога не скърцаше.

Огледа се наоколо. Съвсем определено не се намираше къщата си. Дали не беше болница? Не, със сигурност не беше болница. Не беше и хотел. Стаята бе почти празна, а стените бяха боядисани в мръсно лилаво. Имаше чамов умивалник, кана и леген, чамов скрин с чекмеджета и тенекиена кутия. Непознати дрехи висяха на куки, забити в стената. Лежеше на легло, покрито с юрган с много кръпки.

— Къде съм ? — запита се на глас госпожа Раймър.

Вратата се отвори и в стаята шумно влетя дребна пълничка женица. Имаше червени бузи и добродушно изражение. Ръкавите й бяха навити нагоре и носеше престилка.

— Ето! — възкликна жената — Тя се събуди! Елате, доктор!

Госпожа Раймър отвори уста, за да каже някои неща, но те останаха неизречени, защото мъжът, който влезе след пълна жена, изобщо не приличаше на елегантния и мургав доктор Константин. Беше приведен възрастен човек, който я оглед иззад дебелите стъкла на очилата си.

— Така вече е по-добре — каза той, като се приближи към леглото и взе китката на госпожа Раймър. — Скоро ще се оправите, драга моя.

— Какво ми е? — поиска да узнае госпожа Раймър.

— Припаднали сте — обясни докторът. — Два дни бяхте в безсъзнание. Няма нищо страшно.

— Хубаво ни изплаши, Хана — каза пълната жена. — Мяташе се и бълнуваше невероятни неща.

— Добре, добре, госпожо Гарднър — побърза да я спре докторът. — Но пациентката не бива да се вълнува! Скоро ще се изправите на крака и всичко ще е отново наред, драга моя.

— Не се тревожи за работата, Хана — продължи госпожа Гарднър. — Госпожа Робъртс идва, за да ми помага, така че се справяме. Ти си лежи спокойно и се оправяй, миличка.

— Защо ме наричате Хана? — попита госпожа Раймър.

— Ами, нали така ти е името! — рече объркано госпожа Гарднър.

— Не. Моето име е Амелия. Аз съм Амелия Раймър. Госпожа Абнър Раймър.

Докторът и госпожа Гарднър се спогледаха.

— Е, почивай си! — каза госпожа Гарднър.

— Да, да, не бива да се тревожите! — посъветва я докторът.

Те излязоха. Госпожа Раймър остана да лежи в леглото и да недоумява. Защо я нарекоха Хана и защо си размениха онзи поглед, сякаш им стана забавно, когато им каза истинското си име? Къде се намира и какво става с нея? Тя се измъкна от леглото. Почувства слабост в краката си, но успя да отиде бавно до малкия прозорец-капандура и да погледне… Видя някакъв селски двор! Напълно объркана, тя се върна обратно в леглото. Какво прави в тази селска къща, която не бе виждала никога в живота си?

Госпожа Гарднър влезе отново в стаята с паница супа на поднос.

Госпожа Раймър я засипа с въпроси.

— Какво правя тук? Кой ме е довел?

— Никой не те е довел, миличка. Това е домът ти. Поне през последните пет години живееш непрекъснато тук, а аз дори не подозирах, че имаш припадъци.

— Живяла съм тук?! Цели пет години?!

— Точно така! Но, Хана, да не би да искаш да кажеш, че не си спомняш?

— Никога не съм живяла тук! Никога не съм ви виждала!

— Разбираш ли, ти се разболя и забрави.

— Аз никога не съм живяла тук!

— Живяла си, миличка. — Госпожа Гарднър внезапно се спусна към скрина и донесе на госпожа Раймър избеляла фотография в рамка.

На нея имаше четирима души — мъж с брада, пълна жена (госпожа Гарднър), висок и възслаб мъж с доволна и глуповата усмивка и една жена в рокля от щампована материя и престилка — самата госпожа Раймър!