Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Винаги си нося допълнителен чифт чорапи — отбеляза Хенсли, като се потупа по джоба на палтото. — Човек никога не знае какво може да му се случи.

Загасиха лампите. Голямата кола потегли в нощта.

Пътуването не беше чак толкова прекрасно. Разбира се, не подскачаха, както би било в туристически автобус за обиколка в града. Но въпреки това, от време на време силно друсаше.

Господин Паркър Пайн се бе настанил на една от предните седалки. През пътеката седеше арменката, загърната в одеяла и шалове. Синът й беше зад нея. Зад господин Паркър Пайн седяха двете госпожици Прайс. Генералът, Сметърст, Хенсли и господата от военновъздушните сили бяха отзад.

Колата бавно пътуваше в нощта. Господин Паркър Пайн не можеше да заспи. Нямаше накъде да се обърне. Арменката си бе изпружила краката чак до неговото място. Тя, във всеки случай, се чувстваше удобно.

Всички други изглежда спяха. Той усети как съня го оборва, но едно внезапно друсване го подхвърли към тавана на автобуса. Чу сънени протести от дъното на автобуса.

— По-кротко! Не искате да ни счупите вратовете, нали?

Сънят го завладя отново. Няколко минути по-късно, макар и с неудобно извит врат, той вече спеше…

Събуди се внезапно. Автобусът беше спрял. Мъжете излязоха от него.

— Затънахме — информира го накратко Хенсли.

Нетърпелив да види какво става, господин Паркър Пайн стъпи енергично в калта. В момента не валеше. Имаше луна и на нейната светлина можеше да се види как шофьорите работят енергично с крикове и камъни, борейки се да извадят колелото от калта. Помагаха им няколко мъже. Трите жени гледаха през прозорците — госпожица Прайс и Нета с интерес, а арменката със зле прикрито отвращение.

Единият от шофьорите подаде команда и мъжете започнаха да бутат.

— Къде е арменчето? — попита О’Рурк. — Сигурно си топли крачетата и се е настанил удобно на седалката като котка? Нека и той да излезе!

— Капитан Сметърст също! Няма го сред нас — отбеляза генерал Поли.

— Мерзавецът продължава да спи. Вижте го!

Това беше истина. Сметърст продължаваше да седи на седалката си, с увиснала напред глава и отпуснато тяло.

— Аз ще го събудя! — обади се О’Рурк.

Той скочи обратно в колата. След минута се появи на вратата. Гласът му беше променен.

— Вижте, мисля, че той май е болен… или нещо такова. Къде е лекарят?

Командирът на ескадрила Лофтус, лекар от военновъздушните сили, кроткият на вид човек с побеляла коса излезе пред групата мъже, които работеха при колелата.

— Какво му има? — попита той.

— Аз… аз не знам.

Лекарят влезе в колата. О’Рурк и Паркър Пайн го последваха. Той се наведе над провисналото тяло. Един поглед и едно докосване бяха достатъчни.

— Мъртъв е — констатира той.

— Мъртъв? Но как? — Заваляха въпроси.

— О! Това е ужасно! — Гласът бе на Нета.

Лофтус се обърна ядосано.

— Сигурно си е ударил главата в тавана — отбеляза той. — Минахме през много дълбоки дупки по пътя.

— Нима това би могло да го убие? Дали няма нещо друго?

— Не мога да кажа, преди да го прегледам по-обстойно — обясни Лофтус.

Той се огледа наоколо с измъчен вид. Жените се доближиха, мъжете се скупчиха пред вратата на автобуса.

Господин Паркър Пайн заговори шофьора. Той беше силен и атлетичен младеж. Пренесе жените една по една през калта и ги постави на сухата земя. Успя да пренесе мадам Пантемиан и Нета без особено усилие, но краката му се огънаха под тежестта на пълната госпожица Прайс.

Купето остана на разположение на доктора, за да направи необходимия преглед.

Мъжете възобновиха опитите си да извадят колата от калта. Слънцето се показа на хоризонта. Денят щеше да бъде великолепен. Калта бързо изсъхваше, но автобусът остана затънал. Счупиха три крика, но нищо не постигнаха. Шофьорът започна да приготвя закуската. Отвори консерви с наденички и сложи вода за чай. Малко по-настрана водачът на въздушна ескадрила Лофтус даде заключението си:

— Няма никакви белези, нито рани по него. Както вече споменах, той сигурно си е ударил главата в тавана.

— Задоволява ви версията, че е умрял от естествена смърт? — попита господин Паркър Пайн.

В гласа му се прокрадва нещо, което накара лекаря да го стрелне сочи.

— Има само още една възможност.

— Да?

— Ами, някой да го е ударил отзад по главата с нещо като торбичка, пълна с пясък. — Гласът му прозвуча извинително.

— Малко вероятно е — обади се вторият офицер от военновъздушните сили. Беше младеж с невинно ангелско лице. — Искаш да кажа, че никой не би могъл да го направи, без да го забележат.