Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Ами, ако всички сме спали? — предположи докторът.

— Онзи, който го е направил, не е могъл да бъде сигурен в това — рече другият.

— Някой от нас щеше да се събуди от движението межди седалките.

— Единственият начин — намеси се генерал Поли, — е, да го е направил някой, който е седял зад него. Могъл е да избере момента, без да е необходимо да става от мястото си.

— Кой седеше зад капитан Сметърст? — попита лекарят.

— Хенсли, сър — отвърна веднага О’Рурк, — но не може да бъде. Хенсли беше най-добрият приятел на Сметърст.

Последва тишина. После се чу спокойният и сигурен глас на господин Паркър Пайн.

— Мисля, че лейтенантът от военновъздушните сили Уилсън има нещо да ни каже.

— Аз ли, господине? Ами аз…

— Хайде казвайте, Уилямсън — подкани го О’Рурк.

— Не е нищо, всъщност, съвсем е без значение.

— Кажете го.

— Само част от разговор, който чух в Рутбах на двора. Бях се върнал в автобуса, за да потърся табакерата си. Заоглеждах се за нея и тогава чух двама души, които бяха отвън да говорят. Единият беше Сметърст. Той казваше… — замълча.

— Хайде, човече, изплюй камъчето!

— Ами, не искал да издаде някакъв свой приятел. Звучеше много разстроено. Тогава каза: „Ще си държа езика зад зъбите до Багдад, но нито миг след това. Ще трябва да се махнеш бързо.“

— А кой беше другият мъж?

— Не зная, господине. Заклевам се! Беше тъмно и той каза само една-две думи, които не можах да разбера.

— Кой от вас познаваше добре Сметърст?

— Не мисля, че думата приятел би могла да се отнесе за друг, освен за Хенсли — рече бавно О’Рурк. — Познавах Сметърст, но много слабо. Уилямсън е нов тук, както и командирът на ескадрила Лофтус. Не мисля, че някой от тях се е срещал с него преди.

Двамата мъже потвърдиха думите му.

— Вие, генерале?

— Никога не съм виждал този млад човек, преди да прекосим Ливан. Пътувахме в един и същи автобус.

— А онзи арменски плъх?

— Той не би могъл да бъде ничий приятел — заяви решително О’Рурк. — Пък и няма арменец, който да има смелостта да убие човек.

— Може би аз имам в допълнение едно дребно доказателство — обади се господин Паркър Пайн и повтори разговора си със Сметърст в заведението в Дамаск.

— Значи той казал: „Но как да предам приятеля си?“ — повтори замислено О’Рурк. — И е бил разтревожен.

— Някой има ли да допълни нещо? — попита господин Паркър Пайн.

Лекарят се прокашля.

— Може би има нещо общо със… — започна той и млъкна. Останалите го насърчиха и той продължи: — Просто чух как Сметърст казва на Хенсли: „Ти не можеш да отречеш, че има изтичане на информация от твоя отдел.“

— Кога беше това?

— Точно преди да тръгнем за Дамаск вчера сутринта. Помислих си, че те просто се шегуват. Не съм си представял… — Той спря.

— Приятели, това е много интересно — рече генералът. — Парченце по парченце събирате доказателства.

— Споменахте за торбичка с пясък, докторе — обади се господин Паркър Пайн. — Би ли могъл човек сам да си изработи такова оръжие?

— Тук има достатъчно пясък — отбеляза сухо лекарят и взе малко пясък в ръка.

— Ако сложите пясъка в чорап, например — започна О’Рурк и спря объркано.

Всички помнеха двете кратки изречения, които Хенсли беше казал предната нощ. „Винаги си нося допълнителен чифт чорапи. Човек никога не знае какво може да му се случи.“

Настъпи тишина. Сетне господин Паркър Пайн я наруши и спокойно каза:

— Господин Лофтус, според мен допълнителният чифт чорапи на господин Хенсли в момента се намират в джоба на палтото му, което е в автобуса.

За около минута очите на всички бяха вперени в една тъжна фигура, открояваща се на хоризонта, която крачеше напред-назад. Хенсли се беше отделил, след като откриха мъртвеца! Всички уважиха желанието му да се усамоти, тъй като знаеха, че с мъртвия бяха приятели.

— Ще отидете ли да ги вземете и да ги донесете? — попита Паркър Пайн.

Лекарят се подвоуми.

— Не искам… — промърмори той. Отново погледна към Хенсли. — Струва ми се малко непристойно.

— Трябва да ги вземете. Моля ви. Обстоятелствата са необичайни. Тук сме изолирани. Трябва да узнаем истината. Ако донесете чорапите, предполагам, че ще успеем да се доближим до нея — каза господин Паркър Пайн.

Лофтус се обърна и послушно тръгна.

Господин Паркър Пайн дръпна генерал Поли настрана.

— Генерале, мисля, че вие седяхте от другата страна на пътеката срещу капитан Сметърст.

— Точно така.

— Някой ставал ли е и преминавал ли е покрай вас?