Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Да се направи на чужденец и да вземе чуждестранен паспорт е наистина много по-трудно, отколкото да си остане англичанин — рече господин Паркър Пайн.

— Госпожица Прайс? — попита недоумяващо О’Рурк.

— Не — поклати глава господин Паркър Пайн. — Това е нашият човек!

С почти приятелски жест той постави ръка върху рамото на мъжа до себе си. Но в гласа му нямаше нищо приятелско, нито пък в хватката на силните му ръце.

— Водач на въздушна ескадрила Лофтус или господин Самуел Лонг, няма значение как ще го наречете.

— Но това… това е невъзможно! — заекна О’Рурк. — Лофтус е в армията от години.

— Но вие никога преди това не сте го срещали, нали? Никой от вас не го познава. Той просто не е истинският Лофтус.

Мълчалият до момента господин най-сетне проговори:

— Много умно от ваша страна! Впрочем, как се досетихте?

— Вашето мнение, че Сметърст е умрял, защото си е ударил главата, беше смешно. О’Рурк ви подсказа тази идея, когато разговаряхте вчера в Дамаск. Помислили сте си: „Колко е просто!“ Вие сте единственият лекар между нас. Каквото и да кажете, ние ще го приемем. Разполагате с докторската чанта на Лофтус. Там са неговите инструмента. Лесно ви е било да изберете някой подходящ малък инструмент, с който да си послужите. Навеждате се над Сметърст, за да му кажете нещо и докато говорите, забивате оръжието, където трябва. Говорите му още една-две минути. В колата е тъмно. Кой би ви заподозрял? После откриваме мъртвото тяло. Вие давате заключение за смъртта. Но не всичко минава така лесно, както сте си го мислили. Възникват съмнения. Решавате да използвате друго, за да се защитите. Уилямсън цитира разговора, който е чул между двама ви със Сметърст. Ние приемаме, че разказаното се отнася за Хенсли и вие добавяте една унищожителна малка измислица за изтичане на информация от отдела, в който той работи. Тогава направих една последна проверка. Споменах за пясъка и чорапите. Точно тогава вие взехте в шепата си пясък. Изпратих ви да намерите чорапите, за да можем да узнаем истината . Но аз нямах предвид онова, което вие си помислихте. Вече бях проверил чорапите на Хенсли . По тях нямаше никакъв пясък. Вие го сложихте там по-късно.

Господин Самуел Лонг запали цигара.

— Предавам се — каза той. — Късметът ми изневери. Известно време имах добра преднина. Те бяха по петите ми, когато стигнах в Египет. Срещнах Лофтус. Отиваше в някаква част в Багдад и не познаваше никого там. Такъв шанс не беше за изпускане. Купих го. Струваше ми двадесет хиляди лири. Но какво бяха тези пари за мен! За проклетия налетях на Сметърст! Едва ли е имало по-упорит глупак от него! Прислужваше ми докато бях в Итън. По онова време той ме смяташе за герой и ме боготвореше. Не му се искаше да ме предаде! Направих всичко възможно да го убедя и накрая той обеща да не си отваря устата, докато стигнем в Багдад. Каква друга възможност имах? Никаква. Изходът беше един-единствен — да го елиминирам. Но искам да ви уверя, че не съм убиец по природа. Способностите ми са в съвсем друга област. — Лицето му се промени, сякаш изведнъж се сви. Той се олюля и тежко се свлече на земята.

О’Рурк се наведе над него.

— Навярно синилна киселина, сложена в цигарата — отбеляза господин Паркър Пайн. — Комарджията загуби последната си карта.

Той се огледа наоколо — пред погледа му се разстилаше безкрайната пустиня. Слънцето печеше ожесточено. Бяха тръгнали от Дамаск едва вчера — през Портата към Багдад.

Беше 6 часа сутринта, когато господин Паркър Пайн тръгна за Персия след кратък престой в Багдад.

Мястото за пасажерите в малкия самолет беше ограничено и на тесните седалки човек с размерите на господин Паркър Пайн не можеше да се разположи удобно. Имаше още двама пътници — едър, червендалест мъж, за когото господин Паркър Пайн прецени, че ще е от приказливите и слаба жена със свити устни и решителен вид.

„Във всички случаи — помисли си господин Паркър Пайн — не изглеждат като хора, които биха се консултирали с мен професионално.“

И те наистина не го направиха. Дребната жена беше американска мисионерка, която сигурно работеше самоотвержено и се чувстваше щастлива, а червендалестият мъж беше служител в една нефтена компания. Всеки от тях разказа накратко живота си преди още самолетът да излети.