Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— А другата дама — запита между другото той.

— Другата дама… е мъртва.

Нещо в гласа на пилота накара господин Паркър Пайн да застане нащрек.

— И аз имам сърце — каза хер Шлагал. — Имам чувства. За мен тя бе най-красивата жена на света. Нали знаете как става, случва ви се изведнъж. Тя беше цвете, истинско цвете… — Той въздъхна дълбоко. — Отидох да ги видя веднъж… в къщата в Шираз, Лейди Естер ме покани. Моята малка, моето цвете, се страхуваше от нещо. Ясно го разбрах. После, когато се върнах от едно пътуване до Багдад, чух, че била починала. Мъртва… — Той направи пауза, след което замислено додаде: — Възможно е другата да я е убила. Луда е, уверявам ви.

Въздъхна отново, а господин Паркър Пайн поръча два бенедиктина.

— „Кюрасо“ е много приятен — каза келнерът и им донесе две чаши.

На следващия ден точно след пладне, господин Паркър Пайн видя за пръв път Шираз, Бяха прелетели над планински вериги, между които имаше тесни и безплодни долини. Навсякъде земята беше суха — пустош. После внезапно се появи Шираз — смарагдовозелено бижу в сърцето на пустошта.

Господин Паркър Пайн хареса Шираз, за разлика от Техеран. Примитивната обстановка на хотела не го отблъсна, нито пък вида на улиците.

Разбра, че е пристигнал по време на някакъв персийски празник. Фестивалът Нан Руц беше започнал предната вечер — петнадесетдневен период, в който персийците празнуват тяхната нова година. Господин Паркър Пайн се разходи по празните базари и излезе на откритата общинска земя от северната страна на града. Целият Шираз празнуваше.

Един ден той излезе от града. Беше ходил до гроба на поета Хафез и на връщане видя една къща, която го заплени. Беше цялата в сини, розови и жълти плочки, построена сред зелена градина с шадраван, портокалови дървета и рози. Това беше къщата на мечтите. Същата вечер той беше на вечеря с английския консул. Запита го за къщата.

— Възхитително местенце, нали? Построена е от един бивш богат губернатор на Луристан, който се възползвал добре от служебното си положение. Сега е собственост на една англичанка. Сигурно сте чували за нея. Лейди Естер Кар. Тя е съвсем побъркана. Изцяло е заприличала на местните жители. Не желае да има нищо общо нито с англичани, нито пък с английските обичаи.

— Млада ли е?

— Твърде млада, за да се прави на луда. На около тридесет години е.

— С нея е имало още една англичанка, нали? Една жена, която починала?

— Да, беше преди около три години. Всъщност случи се в деня, след като поех поста си тук. Беръм, моят предшественик, почина внезапно.

— Тя как умря? — попита рязко господин Паркър Пайн.

— Паднала от вътрешния двор или балкона на първия етаж. Била нещо като прислужница или компаньонка на лейди Естер, забравил съм вече какво точно. Както и да е, носила подносът със закуска и непредпазливо стъпила назад и паднала. Много тъжно. Нищо не могло да се направи. Разбила си черепа върху каменната настилка.

— Как се е казвала?

— Кинг, мисля, или беше Уилис? Не, Уилис е мисионерката. Била е доста хубаво момиче.

— Лейди Естер беше ли разстроена?

— Да… Не… Всъщност, не знам. Държеше се много странно и не можах изобщо да разбера. Тя е много… е, да кажем деспотично същество, ако разбирате какво точно искам да кажа. Направо ме уплаши с властното си поведение и тъмните очи, които сякаш хвърлят искри.

Той се засмя полуизвинително, сетне се вгледа любопитно в своя събеседник. Господин Паркър Пайн се бе взрял в празното пространство. Клечката, която току-що бе драснал, за да запали цигарата си, гореше забравена в ръката му. Изгоря до пръстите му и той я изпусна с вик от болката. След това видя учуденото изражение на консула и се усмихна.

— Моля да ме извините.

— Нещо се разсеяхте?

— Но намерих онова, което ми трябва — отвърна тайнствено господин Паркър Пайн.

Сетне заговориха по други въпроси.

Същата вечер на светлината на малка газена лампа, господин Паркър Пайн написа писмо. Доста се подвоуми как точно да го напише. Накрая то се получи много простичко:

Господин Паркър Пайн изказва своите почитания на лейди Естер Кар и си позволява да й съобщи, че ще бъде в хотел „Фарс“ през следващите три дни, в случай, че тя би желала да се посъветва с него.

Той приложи изрезка от вестник — известната обява:

Щастлив ли сте?

Ако не сте, обърнете се към господин Паркър Пайн…

„Това би трябвало да свърши работа каза си господин Паркър Пайн, когато се пъхна внимателно в доста неудобното легло. — Нека си помисля, тя е тук почти от три години. Да, би трябвало да свърши работа.“