Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Изключително красив камък — отбеляза той, като се върна на бюрото си, — и според мен струва поне две хиляди лири.

— Да! И е краден! Аз го откраднах… Взех го, а сега не зная как да го върна.

— Мили Боже! — възкликна господин Паркър Пайн. — Колко интересно!

Клиентката се разплака и зарови лицето си в една странно неподходяща за елегантния й външен вид носна кърпичка.

— Хайде, хайде. Всичко ще се оправи — успокои я господни Паркър Пайн.

Девойката изтри сълзите от очите си и подсмръкна.

— Дали? — промълви тя. — Мислите ли, че наистина ще се оправи?

— Разбира се! А сега ми разкажете цялата история.

— Всичко започна с това, че бях малко притеснена с парите. Знаете ли, аз съм ужасно екстравагантна, а Джерълд се дразни! Джерълд е съпругът ми. Той е доста по-възрастен от мен и има хъм, доста пуритански възгледи. Според него да се вземат паря назаем е ужасно. Затова не му казах. Отидох с няколко приятели в „Льо Туке“. Мислех си, че може да спечеля и да върне парите. Отначало наистина печелех. След това започнах да губя, но реших, че трябва да продължа. Продължих и…

— Добре, добре — каза господин Паркър Пайн. — Не е нужно да навлизате в подробности. Загазили сте здравата. Прав ли съм?

Дафни Сейнт Джон кимна с глава.

— Вече съвсем не можех да кажа на Джерълд. Той мрази хазарта. О, бях ужасно объркана! Заминахме да погостуваме на семейство Дортхаймър близо до Гобъм. Господин Дортхаймър е много богат, разбирате ли. С жена му Наоми ходехме заедно на училище. Тя е хубава и много мила. Докато бяхме у тях обковът на пръстена й се разхлаби. Сутринта, когато си тръгвахме, ме помоли да го взема със себе си в града и да го оставя при нейния златар на „Бонд стрийт“. — Дафни замълча.

— И така, стигнахме до най-трудната част. Продължете госпожо Сейнт Джон — подкани я господин Паркър Пайн.

— Нали няма да кажете на никого? — погледна го умолително тя.

— Тайните на моите клиенти са свещени. Впрочем, вече ми казахте достатъчно, за да мога евентуално и сам да се досетя за края на историята.

— Така е. Добре тогава. Много ми е неприятно да го кажа, всичко изглежда толкова ужасно. Отидох на „Бонд стрийт“. Там има още един бижутерски магазин, „Виро“. В него… правят дубликати на бижута. Изведнъж си загубих ума. Занесох им пръстена и казах да ми направят точно копие. Обясних, че заминавам за чужбина и не искам да вземам със себе си истински бижута. Те го приеха като нещо съвсем нормално. И така, взех дубликата с фалшивия камък. Беше толкова добре направен, че просто не можеше да се различи от истинския. Изпратих го с препоръчана поща на лейди Дортхаймър. Имах кутийка с името на бижутера и успях да придам на пакетчето автентичен вид. Веднага занесох истинския пръстен в заложната къща. — Тя скри лице в ръцете си. — Как можах да го направя! Как можах ! Да стана обикновена, долна и подла крадла…

Господин Паркър Пайн се прокашля.

— Мис ля, че все още не сте приключил и разказа си — отбеляза ТОЙ.

— Не, не съм. Знаете ли, това се случи преди около шест седмици. Изплатих дълговете си и уредих сметките си, но през цялото време се чувствах ужасно. Тогава почина една моя възрастна братовчедка и наследих малко пари. Първото нещо, което направих, беше да освободя злощастния пръстен от заложната къща. Е, това се уреди. Ето го пръстенът. Но възникна едно ужасно затруднение.

— Какво е то?

— Скарахме се със семейство Дортхаймър. Заради някакви акции, които Джерълд закупи под влияние на сър Рубън. Загуби доста пари с тях и по този повод каза на сър Рубън много неприятни неща… О, беше ужасно! И сега, нали разбирате, аз не мога да върна пръстена.

— Не можете ли да го изпратите анонимно на лейди Дортхаймър?

— Така всичко ще се разкрие. Тя ще провери другия пръстен, ще открие, че е фалшив и ще се досети какво съм направила…

— Нали ви е приятелка? Защо не й кажете истината и не я помолите да ви прости?

Госпожа Сейнт Джон поклати глава.

— Не сме толкова близки. Когато става дума за бижута и пари, Наоми е направо желязна. Може би няма да заведе дело срещу мен, ако й върна пръстена, но ще каже на всички какво съм направила и това ще ме погуби. Ако Джерълд узнае, никога няма да ми прости. О, всичко е толкова ужасно! — Тя отново се разплака. — Непрекъснато мисля, но не мога да измисля как да постъпя! Господин Пайн, вие не можете ли да направите нещо?

— Мога да направя няколко неща — каза Паркър Пайн.

— Наистина ли?

— Разбира се. Предложих ви най-простото, защото според дългия ми опит то се е оказвало винаги най-доброто. Така се избягват непредвидените усложнения. Но виждам, че имате сериозни възражения. Засега никой, освен вас не знае за злощастния случай, нали?