Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Човек не може да има всичко на този свят — рече господин Пайн. — Но ще прекарат чудесен меден месец.

Госпожа Уилбриъм седеше в шезлонга. Съпругът й пишеше писмо.

— Коя дата сме днес, Фрида? — попита я той.

— Шестнадесети.

— Шестнадесети ли? По дяволите!

— Какво има, скъпи?

— Нищо. Просто си спомних за един, който се казва Джоунс.

Колкото и да е щастлив един брак, има неща, които човек никога не бива да споделя.

„Вече нищо не може да се направи — помисли си майор Уилбриъм. — Трябваше да отида на онова място и да си взема обратно парите!“ Но тъй като беше честен човек, веднага се сети за другата страна на медала. „В края на краищата, аз бях този, който наруши уговорката. Предполагам, че ако бях отишъл на срещата с Джоунс, нещо щеше да се случи. Но както се оказа в действителност, ако не бях тръгнал да отивам при него, нямаше да чуя как Фрида вика за помощ и ние двамата навярно никога нямаше да се срещнем. Така че, макар индиректно, те май имат право на онези петдесет лири.“

Госпожа Уилбриъм също размишляваше. „Каква глупачка съм била, за да повярвам на обявата и да платя на онези хора три гвинеи! Те не направиха нищо. Ако знаех какво ме очаква. Първо господин Рийд, а после странния и романтичен начин, по който Чарли влезе в живота ми… И като си помисли човек каква невероятна случайност… и как можеше никога да не го срещна !“

Тя се обърна към съпруга си и му се усмихна с обожание.

Звънецът върху бюрото на господин Паркър Пайн дискретно избръмча.

— Да, моля? — обади се великият мъж.

— Една млада дама желае да се срещне с вас — съобщи секретарката му. — Няма предварително уговорена среща.

— Поканете я в кабинета ми, госпожице Леман. — След миг се здрависваше с посетителката. — Добър ден. Седнете, моля!

Девойката седна на стола и вдигна поглед към него. Беше хубава и много млада. Имаше тъмна чуплива коса. Къдриците й стигаха до раменете. Всичко в нея показваше изискан вкус — от бялата плетена шапчица на главата й до ажурените чорапи и изящните обувки. Личеше й, че е напрегната.

— Вие ли сте господин Паркър Пайн? — попита тя.

— Да, аз съм — отвърна той.

— Същият, който публикува обявата?

— Да, същият.

— И казвате, че ако хората не са… не са щастливи, трябва да дойдат при вас?

— Да.

Тя направи решителната крачка:

— Е добре, аз съм ужасно нещастна. Реших да дойда при вас, за да видя… просто да видя!

Господин Паркър Пайн чакаше търпеливо. Знаеше, че историята не свършва дотук.

— Аз… аз имам голям проблем! — Тя нервно сключи пръстите на ръцете си.

— Разбирам. Смятате ли, че бихте могли да ми разкажете? — попита я той.

Девойката явно се колебаеше, втренчена в господин Паркър Пайн. После с отчаяна решителност внезапно заговори:

— Да, ще ви разкажа! Вече реших! Тази история ужасно ме притеснява… Не знаех какво да направя, нито към кого да се обърна… И тогава видях вашата обява! Отначало реших, че е някакво шарлатанство, но продължих да мисля за нея. Звучеше ми някак успокояващо. Дойде ми на ум, че няма нищо лошо да отида и сама да видя . Винаги бих могла да намеря някакво извинение и да си тръгна, ако… ако… Е, ако не става…

— Именно, именно — съгласи се господин Паркър Пайн.

— Виждате ли, трябва да се доверя на някого — продължи девойката.

— И почувствахте, че можете да ми се доверите? — усмихна й се той.

— Странно е, но наистина е така — рече момичето, без да осъзнава неучтивостта на думите си. — И то без да знам каквото и да било за вас! Но съм сигурна, че мога да ви имам доверие!

— Уверявам ви — заяви господин Паркър Пайн, — че няма да злоупотребя с него.

— И такъв случай ще ви разкажа всичко. Името ми е Дафни Сейнт Джон.

— Госпожица Сейнт Джон?

— Госпожа Сейнт Джон. Омъжена съм.

— Пфу! — измърмори господин Паркър Пайн, ядосан на себе си, че не забеляза платинената халка на средния пръст на лявата й ръка. — Много глупаво от моя страна!

— Ако не бях омъжена — продължи девойката, — не бих се тревожила толкова много. Искам да кажа, нямаше да е от такова голямо значение. Но само като си помисля за Джерълд… именно чук е големият проблем.

Тя затършува из чантата си, извади нещо и го подхвърли на масата. Проблясвайки, то се изтърколи пред господин Паркър Пайн.

Беше платинен пръстен с огромен диамант.

Господин Паркър Пайн взе пръстена, отиде до прозореца, драсна с диаманта по стъклото. После сложи на окото си бижутерска лупа и внимателно го разгледа.