Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Внимателно отвори вратата на килера. Не се чуваше никакъв звук. Отново освети с фенерчето. Нямаше никой и той влезе в кухнята. Пред нея имаше пет-шест стъпала и врата, която явно водеше към предната част на къщата.

Бутна я и се ослуша. Никакъв шум. Промъкна се през нея и се озова във входното антре. Тишина. Вляво и вдясно имаше по една врата. Избра дясната, ослуша се за миг, след което завъртя дръжката. Тя поддаде. Сантиметър по сантиметър отвори вратата и пристъпи вътре.

Отново освети с фенерчето. Стаята беше гола, без мебели.

В този момент той чу някакъв шум зад себе си, извърна се бързо, но… закъсня. Нещо се стовари върху главата му и той загуби съзнание…

Нямаше представа колко време бе изминало, когато дойде отново на себе си. Съзнанието му бавно се възвръщаше. Главата го болеше. Опита се да помръдне, но се оказа невъзможно. Беше завързан с въжета.

Спомни си веднага случилото се. Бяха го ударили по главата.

Слабата светлина на газова лампа, окачена високо на стената, му позволи да види, че се намира в малко килерче. Огледа наоколо и сърцето му подскочи от изненада. На метър от него лежеше Фрида, овързана във въжета както той самия. Очите й бяха затворени, но под разтревожения му поглед тя ги отвори и въздъхна. Очите й се спряха върху него и радостно просветнаха, когато го позна.

— И вие ли сте тук! — възкликна тя. — Какво се случи?

— Подведох се глупаво — отвърна Уилбриъм. — Скочих право в капана. Кажете ми, изпращали ли сте бележка, в която ме молите да се срещнем тук?

Тя се опули от изненада.

— Аз? Всъщност, вие ми изпратихте бележка!

— О, значи аз съм ви изпратил, така ли?

— Ами да. Получих я в службата. В нея ме молите да се срещнем тук, а не в квартирата ми.

— Използвали са един и същи трик и при двама ни — изръмжа той и й разясни положението.

— Разбирам — рече Фрида. — Значи идеята е била…

— Да вземат онзи документ. Навярно са ни проследили вчера. Именно така са се добрали до мен.

— А… те взеха ли го? — попита Фрида.

— За съжаление, не мога да проверя. — Военният изгледа печално вързаните си ръце.

В този миг и двамата се смръзнаха. Чу се глас, който сякаш идваше някъде от празното пространство над тях.

— Да, благодаря ви — каза гласът. — Вече го взех и всичко е наред. Няма никаква грешка.

Невидимият глас ги накара да потреперят.

— Господин Рийд — прошепна Фрида.

— Рийд е едно от имената ми, уважаема госпожице — продължи гласът. — Но само едно от тях. Имам твърде много имена. Сега, за съжаление, трябва да ви кажа, че вие двамата се намесихте в моите планове, нещо, което аз никога не допускам. Знаете за тази къща и това е много лошо. Все още не сте съобщили на полицията, но бихте могли да го направите. Боя се, че не мога да ви повярвам, че ще мълчите. Сигурно ще ми обещаете, но обещанията рядко се спазват. Както виждате, тази къща ми е много полезна. Тя ми служи за разчистване на сметките. От нея няма излизане. От тук заминавате направо за… Съжалявам, че се налага да си отидете толкова нелепо. Наистина жалко, но се налага — Гласът спря за миг и след това продължи отново: — Никакви кръвопролития. Ненавиждам кръвопролитието. Методът ми е прост и безболезнен. Е, аз трябва да вървя. Сбогом и на двама ви!

— Ей, я слушайте! — провикна се Уилбриъм. — Постъпете както искате с мен, но младата дама не е направила нищо лошо. Нищо! Няма да ви навреди, ако я пуснете да си отиде.

Не последва никакъв отговор.

В този миг Фрида изпищя:

— Вижте! Вода!

Уилбриъм се изви въпреки болката и проследи погледа й. От една дупка близо до тавана започна да се стича вода.

Фрида се разплака истерично.

— Искат да ни удавят!

Пот ороси челото на Уилбриъм.

— Все още сме живи — заяви той. — Ще викаме за помощ! Сигурно някой ще ни чуе. Хайде, започваме да викаме двамата заедно!

Те закрещяха с пълни гърла. Накрая прегракнаха и млъкнаха.

— Боя се, че е безполезно — рече тъжно Уилбриъм. — Намираме се дълбоко под земята и предполагам, че вратите са уплътнени, за да не се чува. В края на краищата, ако можеха да ни чуят, този звяр сигурно щеше да ни запуши устата.

— О-о-о… — проплака Фрида. — Аз съм виновна! Аз ви въвлякох в това.

— Не се тревожете за мен, мило момиче. За вас се безпокоя. Аз и друг път съм бил на тясно и съм се измъквал. Не бива да губите кураж! Ще ви спася! Имаме много време. При скоростта, с която тече водата, ще минат часове, преди да се случи най-лошото.

— Вие сте чудесен! — каза Фрида. — Никога не съм срещала мъж като вас, освен в романите.