Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

Тя се втренчи в него.

— О, не. Почти не виждаше, искам да кажа, че не виждаше без очила. Още от дете е имал проблеми с очите.

— Но с очилата?

— Е, разбира се, с тях виждаше добре.

— Можеше ли да чете вестник или дребен шрифт?

— О, да.

— Това е всичко, мадмоазел.

Тя излезе от стаята, а след нея детективът промърмори:

— Бях толкова глупав! През цялото време е било тук, под носа ми. И защото е било толкова близо, не го забелязах.

Още веднъж се наведе навън през прозореца. Долу, в тесния проход между къщата и фабриката, той видя малък тъмен предмет. Кимна със задоволство и слезе при другите.

Те все още бяха в библиотеката. Поаро се обърна към секретаря:

— Искам да ми разкажете подробно, господин Корнуорти, точните обстоятелства, при които господин Фарли ви нареди да ме повикате. Кога ви продиктува писмото?

— В сряда следобед в пет и половина, доколкото си спомням.

— Получихте ли специални нареждания за изпращането му?

— Нареди ми аз лично да го пусна.

— Така ли направихте?

— Да.

— Даде ли специални нареждания на иконома по повод на моето посещение?

— Да. Каза ми да предам на Холмс (така се казва икономът), че в девет и половина ще дойде един господин. Той трябва да го попита как се казва и да поиска да види писмото.

— Много странни предпазни мерки, не мислите ли?

Корнуорти вдигна рамене и предпазливо отговори:

— Господин Фарли беше доста странен човек.

— Други нареждания?

— Да. Нареди ми да си взема свободна вечер.

— И вие взехте ли си?

— Да, веднага след вечеря отидох на кино.

— Кога се върнахте?

— Около единайсет и четвърт.

— Видяхте ли се с господин Фарли отново същата вечер?

— Не.

— Нищо ли не ви спомена по този въпрос на другата сутрин?

— Не.

Поаро замълча за момент, после продължи:

— Когато пристигнах, не бях приет в кабинета на господин Фарли.

— Не. Нареди ми да предам на Холмс да ви покани в моя кабинет.

— И защо? Знаете ли?

Корнуорти поклати глава.

— Никога не разсъждавам върху заповедите на господин Фарли — отбеляза сухо той. — Ако го бях попитал, щях само да го ядосам.

— Обикновено кани ли посетителите в кабинета си?

— Да, но невинаги. Понякога се среща с тях в моя кабинет.

— Има ли конкретна причина за това?

Хюго Корнуорти се поколеба, преди да отговори:

— Не… мисля, че не… всъщност никога не съм се замислял.

Поаро се обърна към госпожа Фарли и попита:

— Ще ми позволите ли да позвъня за иконома?

— Разбира се, мосю Поаро.

Холмс се появи начаса.

— Позвънихте, мадам.

С жест тя посочи Поаро и икономът учтиво се поклони.

— Да, сър?

— Какви бяха нарежданията към вас, Холмс, за четвъртък вечерта, когато аз бях поканен тук?

Холмс прочисти гърлото си и каза:

— След вечеря господин Корнуорти ми съобщи, че господин Фарли очаква в девет и половина някой си господин Еркюл Поаро. Трябваше да попитам за името на господина и да се уверя в думите му, като погледна някакво писмо. После да го заведа в кабинета на господин Корнуорти.

— Беше ли ви наредено да почукате на вратата?

По лицето на иконома се появи сянка на неприязън.

— Това бе една от заповедите на господин Фарли. Трябваше винаги да чукам, когато въвеждам посетители. Имам предвид делови посетители — додаде.

— А, това ме изненадва! Беше ли ви наредено нещо друго относно моето посещение?

— Не, сър. Когато господин Корнуорти ми предаде онова, което аз току-що повторих пред вас, той излезе.

— Колко беше часът?

— Девет без десет, сър.

— Видяхте ли господин Фарли след това?

— Да, сър, както обикновено в девет часа му качих чаша топла вода.

— Той в кой кабинет беше? В неговия или на господин Корнуорти?

— В своя, сър.

— Забелязахте ли нещо необикновено в кабинета?

— Необикновено? Не, сър.

— Къде бяха госпожа и госпожица Фарли?

— Те бяха на театър, сър.

— Благодаря ви, Холмс. Това е всичко.

Холмс се поклони и напусна библиотеката. Поаро се обърна към вдовицата на милионера:

— Още един въпрос, госпожо Фарли. Зрението на съпруга ви беше ли добро?

— Не. Не и без очила.

— Бил е много късоглед?

— О, да, беше напълно безпомощен без очилата си.

— Много очила ли е имал?

— Да.

— Аха! — възкликна Поаро и се наведе напред. — Мисля, че с това случаят приключи…

В стаята настъпи тишина. Всички бяха вперили очи в малкия човек, който се бе настанил удобно и засукваше мустаците си. На лицето на инспектора се бе изписало объркване, доктор Стилингфлийт се бе намръщил, Корнуорти зяпаше с неразбиране, госпожа Фарли го гледаше с недоверие, а Джоана Фарли — с нетърпение.