Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

— Мотивът и възможността не са достатъчни — отбеляза поучително детективът. — Нужен е и характер на престъпник.

— Чудя се, Поаро, дали ти би могъл да извършиш убийство? Бас държа, че би се измъкнал. Но май ще е твърде лесно за теб… искам да кажа, че сам ще се откажеш, просто защото няма да е спортсменско.

— Типично английски начин на мислене — отвърна Поаро.

Двамата мъже завиха покрай ъгъла на алеята, засадена с храсти.

— Е, стигнахме — каза Реймънд Уест. — Ето я!

Хорас Байндлър със задоволство си пое дълбоко дъх.

— Но, приятелю, тя е чудесна! — възкликна той. Гласът му изтъня почти до фалцет, а сетне стихна в благоговейно страхопочитание. — Невероятна е! Неземна! Една от най-добрите от този период.

— Знаех си, че ще ти хареса — отбеляза самодоволно Реймънд Уест.

— Да ми хареса ли? Скъпи приятелю… — Думите замряха на устните на Хорас. Той свали капачето на обектива на фотоапарата си и се зае да го нагласи. — Това ще бъде една от перлите в колекцията ми — заяви щастливо. — Не мислиш ли, че е много забавно да имаш колекция от архитектурни уродливости? Идеята ми хрумна една вечер преди седем години в банята. Последният ми шедьовър бе „Кампо Санто“ в Генуа, но смятам, че тази тук я превъзхожда. Как се казва?

— Нямам представа — отвърна Реймънд.

— Предполагам, че си има име все пак?

— Сигурно, но тук никой не я нарича по друг начин, освен „Щуротията на Грийншоу“.

— Грийншоу ли е бил човекът, който я е построил?

— Да. През хиляда осемстотин и шейсета или седемдесета, там някъде. Типичен пример за бързо преуспяване по онова време. Босоного момче, което натрупва огромно състояние. Има две мнения на местните хора защо той е построил тази къща. Едното е, че е помпозна изява на богатството му, а другото, че я е направил, за да впечатли кредиторите си. Ако е било второто, опитът му е бил неуспешен. Банкрутирал е. Ето защо тук наричаме къщата „Щуротията на Грийншоу“.

Фотоапаратът на Хорас започна да щрака.

— Така — рече той със задоволство. — Напомни ми да ти покажа номер 310 от колекцията си. Една невероятна полица над камина, в италиански стил. — Той погледна към къщата и додаде: — Не мога да схвана как този Грийншоу е успял да измисли подобно нещо.

— Не му е било много трудно — обясни Реймънд. — Сигурно е посетил някои от дворците по Лоара. Онези с кулите. После за съжаление изглежда е пътувал из Ориента. Непогрешимо се усеща влиянието на Тадж Махал. На мен ми допада крилото в мавритански стил и намекът за венециански дворец.

— Чудя се как изобщо е намерил архитект, който да осъществи идеите му.

— Предполагам, че не му е било трудно — повдигна рамене Реймънд. — Вероятно архитектът си е осигурил добри доходи до края на живота си, докато бедният стар Грийншоу е банкрутирал.

— Може ли да я погледнем от другата страна? — попита Хорас. — Или ще навлезем в частната собственост?

— Вече сме навлезли — отвърна спътникът му, — но мисля, че няма значение.

Той тръгна към ъгъла на къщата и Хорас го последва.

— Но кой живее тук сега? Сираци или туристи? Не може да бъде училище. Няма двор за игра, нито пък игрища.

— О, една Грийншоу все още живее тук — рече Реймънд. — Навремето старият е успял да запази къщата и синът му я е наследил. Бил е саможив човек и скъперник и е ползвал само малка част от къщата. Почти не харчел пари, може би никога не е имал достатъчно, за да харчи. Сега тук живее дъщеря му. Една много ексцентрична стара дама.

Докато обясняваше, Реймънд мислено се поздрави, че се бе сетил за тази къща и бе зарадвал толкова много госта си. Тези литературни критици постоянно твърдяха, че много си падат по уикенди в провинцията, но в повечето случаи, когато се окажеха там, тя им се струваше изключително скучна. Той отново се поздрави за идеята си да покаже на Хорас Байндлър „Щуротията на Грийншоу“, за да може да попълни колекцията си от архитектурни уродливости.

Завиха покрай ъгъла на къщата и излязоха на една неподдържана морава. От едната й страна имаше голям изкуствен алпинеум. Над него се бе надвесила една жена. Когато я забеляза, Хорас хвана ръката на Реймънд и възкликна:

— Драги мой, виждаш ли с какво е облечена? С рокля с щамповани клонки. Точно като камериерка. Тогава, когато имаше камериерки. Един от най-приятните ми спомени от детството е пребиваването ми в една къща в провинцията. Сутрин идваше да ме буди истинска камериерка, облечена с щампована рокля и с боне на главата. Да, приятелю, наистина носеше боне с ленти. Така или иначе си беше истинска камериерка и ми носеше огромна месингова кана с гореща вода. Какви вълнуващи дни бяха!