Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

Отговорът й бе съвсем неочакван.

— Ако искаш да научиш колко е часът, попитай полицай — изрецитира тя и след този пример на викторианска съобразителност сръга Хорас в ребрата и се засмя.

— Следобедът беше чудесен — въздъхна Хорас, докато вървяха към дома на приятеля му. — В тази къща наистина има всичко. Единственото нещо, от което се нуждае библиотеката, е труп. Тези криминални романи за убийство в библиотеката… сигурен съм, че авторите са имали точно такава библиотека предвид.

— Ако искаш да обсъждаш въпроса за убийствата, трябва да си поговориш с леля ми Джейн.

— Леля ти Джейн? Да не би да имаш предвид госпожица Марпъл? — Той изглеждаше слисан. Чаровната дама от доброто старо време, на която го представиха предната вечер, му се струваше последният човек, който би могъл да има нещо с убийство.

— О, да — увери го Реймънд. — Убийствата са нейната стихия.

— Колко интригуващо, приятелю! Какво точно имаш предвид?

— Просто искам да кажа, че някои извършват убийства, други се замесват в тях, на трети пък им ги натрапват. Леля ми Джейн спада към третата категория.

— Шегуваш се.

— Съвсем не. Можеш да се обърнеш към бившия комисар на Скотланд Ярд, към много началници на полицейски участъци и един-двама редови инспектори от криминалния отдел на полицията.

Хорас възбудено възкликна, че този ден изненадите нямат край. По време на чая, на който присъстваха Джоун Уест, съпругата на Реймънд, Лу Оксли, нейната племенница, и възрастната госпожица Марпъл, те им разказаха до най-малки подробности за срещата с госпожица Грийншоу.

— Но ми се струва, че в цялата работа има нещо злокобно — рече Хорас. — Онова създание, което прилича на френска маркиза, домашната помощница… след като вече знае, че господарката й е направила завещание в нейна полза, може спокойно да й сложи арсеник в чая.

— Кажи ни, лельо Джейн — подкани я Реймънд, — ще има ли убийство? Ти какво мислиш?

— Мисля, че не бива да се шегуваш много с тези неща, Реймънд — отвърна строго тя, докато навиваше кълбо с прежда. — Напълно е възможно да се сложи арсеник в чая. Лесно може да се набави. Вероятно дори вече го имат в бараката с градинските инструменти под формата на препарат против плевели.

— Но, скъпа лельо — обади се с любов Джоун Уест, — няма ли да е прекалено очевидно?

— Все пак си мисля, че е добре човек да направи завещание — отбеляза Реймънд. — Предполагам, че бедната старица няма какво друго да остави, освен отвратителната си къща, а кой ли би я поискал?

— Някоя филмова компания — предположи Хорас — или пък ще я вземат за хотел или болница.

— Сигурно си мислят, че ще я купят на безценица — продължи Реймънд.

Госпожица Марпъл поклати глава.

— Знаеш ли, скъпи Реймънд, не мога да се съглася с теб. Имам предвид за парите. Дядото очевидно е бил изключително разточителен. От хората, които лесно печелят пари, но не успяват да ги запазят. Може и да се е разорил, както казваш, но едва ли е било чак банкрут, защото в противен случай синът му не би могъл да запази къщата. А синът му, както често се случва, е имал съвършено различен характер от баща си. Бил е скъперник. Пестял е всяко пени. Бих казала, че вероятно е спестил прилична сума пари. Изглежда, тази госпожица Грийншоу прилича на него, тоест мрази да харчи. Да, струва ми се, че е много вероятно да има сериозна сума пари, скрита някъде.

— Чудя се… — обади се Джоун Уест. — Ти какво ще кажеш, Лу?

Всички погледнаха към Лу, която седеше мълчаливо до камината.

Тя беше племенница на Джоун Уест. Както сама се беше изразила, наскоро бракът й се бе провалил и тя остана с две малки деца и почти никакви средства, с които да ги издържа.

— Ако тази госпожица Грийншоу наистина иска някой да прегледа дневниците и да подготви книга за публикуване… — продължи Джоун.

— Но това е идея! — възкликна Реймънд.

— Мога да върша такава работа, пък и би ми допаднало — каза тихичко Лу.

— Ще й пиша — обеща Реймънд.

— Чудя се какво ли е имала предвид старата дама с тази забележка за полицая? — промърмори замислено госпожица Марпъл.

— О, беше просто шега.

— Напомня ми — поклати глава госпожица Марпъл, — да, много ми напомня за господин Нейсмит.

— Кой е господин Нейсмит? — полюбопитства Реймънд.

— Отглеждаше пчели и много добре се справяше с гатанките в неделния вестник. Много обичаше да създава на хората погрешна представа за себе си. Но понякога си навличаше неприятности.

За момент всички се умълчаха, очевидно размишлявайки за господин Нейсмит, но понеже им се стори, че няма никакви прилики между него и госпожица Грийншоу, решиха, че може би скъпата леля Джейн бе малко отвеяна заради напредналата си възраст.