Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

— Извинете ме, дали… ъ-ъ-ъ… госпожица Грийншоу живее тук?

— Бихте ли ми казали името си? — приближи се към него сержантът.

— Флечър — отвърна младежът. — Нат Флечър. — Всъщност аз съм племенникът на госпожица Грийншоу.

— Ами… сър… съжалявам… сигурен съм…

— Случило ли се е нещо? — попита Нат Флечър.

— Случи се… нещастен случай… леля ви е била простреляна със стрела… засегнала е югуларната вена…

Госпожа Кресуел истерично запелтечи. Нямаше и следа от обичайната й превзетост.

— Леля ви е б-била у-убита, ето ’акво се е с-случи’о! Леля ви е била убита!

Инспектор Уелч придърпа един стол по-близо до масата и бавно започна да оглежда четиримата души в стаята. Беше вечерта на същия ден. Преди да отиде в имението, се беше отбил в дома на семейство Уест, за да изслуша още веднъж показанията на Лу Оксли.

— Сигурна ли сте, че това бяха точните думи: „Простреля ме… той ме простреля… със стрела… повикай помощ…“

Лу кимна.

— По кое време стана?

— Погледнах часовника си минута или две по-късно. Беше дванайсет и двайсет и пет.

— Часовникът ви точен ли е?

— Погледнах и стенния часовник.

Инспекторът се обърна към Реймънд Уест:

— Разбрах, сър, че преди около седмица двамата с господин Хорас Байндлър сте били свидетели на завещанието на госпожица Грийншоу?

Реймънд разказа накратко за следобедната визита, която двамата с Хорас Байндлър направиха в „Щуротията на Грийншоу“.

— Вашите показания може да се окажат важни — заяви Уелч.

— Госпожица Грийншоу ви е казала, че завещанието й е в полза на госпожа Кресуел, домашната помощница, и че заради това не й плаща заплата, така ли?

— Да, точно така ни каза.

— Според вас домашната помощница наистина ли е знаела?

— Несъмнено. В мое присъствие госпожица Грийншоу заяви, че облагодетелстваните от завещанието не могат да бъдат свидетели и госпожа Кресуел ясно разбра за какво става въпрос. Освен това госпожица Грийншоу ми каза, че са се договорили с нея.

— Значи госпожа Кресуел е имала причини да е заинтересувана от смъртта на господарката си. В нейния случай мотивът е съвършено ясен и смея да твърдя, че тя би била главният ни заподозрян, ако не беше заключена като госпожа Оксли в стаята си и ако не бяха предсмъртните думи на госпожица Грийншоу, че я е прострелял мъж…

— Наистина ли е била заключена?

— О, да. Сержант Кейли е отключил вратата. Старинна ключалка с голям ключ. Бил е в ключалката и няма как да бъде завъртян отвътре. Не, съвсем определено госпожа Кресуел е била заключена в стаята си и не е могла да излезе. Не е имало лъкове и стрели в стаята й, а и по госпожа Грийншоу не е било стреляно от прозорец. Ъгълът не го допуска. Не, госпожа Кресуел е извън подозрение! — Той замълча, но не след дълго продължи: — Според вас обичала ли е да се шегува?

От ъгъла, в който се бе настанила, госпожица Марпъл рязко вдигна глава и попита:

— Значи в крайна сметка завещанието не е било в полза на госпожа Кресуел?

Инспектор Уелч я изгледа изненадано.

— Много умно предположение, мадам. Не. Тя не е посочена като наследник.

— Също като господин Нейсмит — поклати глава госпожица Марпъл.

— Госпожица Грийншоу е казала на госпожа Кресуел, че ще й остави всичко, и така се е изхитрила да не й плаща заплата. А всъщност е оставила парите си на някой друг. Без съмнение е била изключително доволна от себе си. Сигурно много се е забавлявала, когато е скрила завещанието в онази книга.

— Имахме късмет, че госпожа Оксли можа да ни каже за него и къде да го намерим — обясни инспекторът. — Иначе дълго щяхме да го търсим.

— Викторианско чувство за хумор — промърмори Реймънд Уест.

— В крайна сметка е оставила парите на племенника си, така ли? — обади се Лу.

— Не — поклати глава инспекторът. — Не ги е завещала на Нат Флечър. Тук се разказва една такава история… Нов съм по тези места и дочувам само клюки, но, изглежда, някога госпожица Грийншоу и сестра й са се влюбили в младия и красив учител по езда. Сестра й го е спечелила. Не, не е оставила парите на племенника си… — Той замълча и потърка брадичката си. — Завещала ги е на Алфред.

— Алфред? Градинарят? — възкликна изненадано Джоун.

— Да, госпожо Уест. Алфред Полък.

— Но защо? — удиви се Лу.

Госпожица Марпъл се покашля и промърмори:

— Струва ми се, въпреки че може би греша, че е имало… това, което наричаме семейни причини.

— Може и така да се кажа — съгласи се инспекторът. — Изглежда, в селото е публична тайна, че Томас Полък, дядото на Алфред, е бил извънбрачно дете на господин Грийншоу.