Агата Кристи: Приключението на коледния пудинг

— Той събираше листата покрай алеята, когато дойдох — рече Лу.

— Сигурно. Блага и лека работа.

Жената напусна стаята и затръшна вратата след себе си. Лу се усмихна. Зачуди се какъв ли щеше да е племенникът?

Изпи кафето си и отново се върна към работата си. Така я завладяваше, че времето летеше неусетно. Когато Натаниъл Грийншоу е започнал да си води дневник, очевидно се е поддал на удоволствието да бъде искрен. Опитвайки се да разчете един пасаж, в който той разказваше за очарованието на една сервитьорка от съседното село, Лу осъзна, че ще трябва да го редактира много сериозно.

Докато разсъждаваше, от градината се чу силен вик. Тя скочи и хукна към отворения прозорец. Госпожица Грийншоу се опитваше да се добере до къщата. Ръцете й бяха притиснати към гърлото, а между тях стърчеше нещо с пера накрая. Лу веднага с ужас разбра, че това е стрела.

Главата на госпожица Грийншоу с нахлупената сламена шапка увисна върху гърдите й. Изглежда забеляза Лу и с немощен глас изрече:

— Прониза ме… той ме прониза… със стрела… повикай помощ…

Лу се втурна към вратата. Натисна дръжката, но вратата не се отвори. Тя я задърпа, но й трябваше само миг, за да се досети, че е заключена отвън. Изтича обратно към прозореца.

— Заключена съм!

Госпожица Грийншоу сега беше с гръб към нея и се олюляваше. Беше се обърнала към прозореца на стаята на домашната помощница. Лу я чу да простенва:

— Извикай полиция… телефона…

После, залитайки като пияна, тя се скри от погледа на Лу. Очевидно бе влязла през френския прозорец на дневната. Минута по-късно Лу чу силен трясък от счупен порцелан, тежко тупване и после настъпи тишина. Опита се да си представи какво е станало долу. Госпожица Грийншоу сигурно се беше спънала в една малка масичка, на която имаше сервиз за чай от севърски порцелан.

Лу отчаяно заудря по вратата и закрещя. Отвън до прозореца нямаше нито водосточна тръба, нито виещо се растение, по които да се опита да се спусне.

Уморена от блъскането по вратата, тя се върна до прозореца. В далечния край на къщата, от прозореца на стаята й, домашната помощница подаде глава.

— Елате и ме отключете, госпожо Оксли — провикна се тя.

— Аз също съм заключена — извика Лу.

— О, боже! Ужасно! Обадих се на полицията. Тук в стаята имам дериват, но не разбирам, госпожо Оксли, защо сме заключени. Изобщо не съм чула завъртането на ключа. А вие?

— Не, не съм. Нищо не съм чула. О, боже, какво ще правим? Може би Алфред ще ни чуе! — И с цяло гърло Лу закрещя: — Алфред! Алфред!

— Отишъл е на обяд! Колко е часът?

Лу погледна часовника си и отвърна:

— Дванайсет и двайсет и пет.

— Не бива да ходи на обяд преди дванайсет и половина, но винаги когато може, се измъква по-рано.

— Мислите ли… мислите ли…

Лу искаше да попита: „Мислите ли, че е мъртва?“, но думите заседнаха на гърлото й.

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Тя седна на перваза на прозореца. Стори й се, че измина цяла вечност, преди един флегматичен полицай с наметало да се появи зад ъгъла на къщата. Тя се надвеси над прозореца. Той вдигна глава към нея и заслони очите си с ръка. Когато заговори, в гласа му се долови недоволство:

— Какво става тук?

От прозорците си двете с госпожа Кресуел го заляха с водопад от думи.

Полицаят извади бележник и молив.

— Значи вие, дами, сте изтичали горе и сами сте се заключили, така ли? Как се казвате, моля?

— Не! Някой друг ни е заключил. Елате и ни пуснете!

— Всяко нещо с времето си — каза назидателно полицаят и изчезна през френския прозорец долу.

Отново времето й се стори безкрайно. Лу чу шум от приближаваща се кола и не след дълго, всъщност след три минути, първо госпожа Кресуел, а после и тя бяха освободени от един полицейски сержант, който изглеждаше много по-енергичен от първия полицай.

— Госпожица Грийншоу? — гласът на Лу замря. — Какво… какво се е случило?

Сержантът прочисти гърлото си и отвърна:

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя, мадам, онова, което току-що съобщих на госпожа Кресуел. Госпожица Грийншоу е мъртва.

— Убита! — обади се домашната помощница. — Това си е то. Убийство!

— Може да е било нещастен, случай — рече колебливо сержантът. — Някакви хлапета да са си играли с лъкове и стрели. — Отново се чу шум от приближаваща кола и той каза: — Това сигурно е лекарят. — И тръгна надолу по стълбите.

Но не беше лекарят. Когато двете жени също слязоха долу, един млад човек колебливо пристъпи през входната врата и спря. Огледа се объркано. Сетне заговори с приятен глас, който се стори познат на Лу. Може би леко наподобяваше на гласа на госпожица Грийншоу.