Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

— Но, разбира се! — възкликна Лу. — Приликата! Забелязах я тази сутрин.

Тя си спомни, че след като мина покрай Алфред и влезе в къщата, погледна към портрета на стария Грийншоу.

— Смея да кажа — обади се отново госпожица Марпъл, — че вероятно тя е решила, че Алфред Полък ще се гордее с къщата, дори може да пожелае да заживее в нея, докато племенникът й със сигурност ще я продаде в момента, в който я наследи. Той е актьор, нали? В коя пиеса играе в момента?

„Най-сигурният начин да се отклониш от темата е да се намеси някоя стара дама“ — помисли си инспектор Уелч, но на глас официално отвърна:

— Струва ми се, мадам, че този сезон играят пиесите на Джеймс Бари.

— Бари — повтори замислено госпожица Марпъл.

— „Онова, което знае всяка жена“ — поясни инспекторът и се изчерви. — Така се казва пиесата. Не ходя често на театър, но съпругата ми я гледа миналата седмица. Сподели, че била доста добра.

— Някои от пиесите на Бари са очарователни — изрази мнението си госпожица Марпъл, — но трябва да кажа, че когато ходих с един мой стар приятел, генерал Истърли, да гледам „Малката Мери“ от Бари… — Тя тъжно поклати глава. — Никой от нас не знаеше накъде да гледа от смущение.

Инспекторът очевидно не беше гледал тази пиеса и на лицето му се изписа смущение. Госпожица Марпъл обясни:

— Когато бях момиче, инспекторе, никой никога не споменаваше думата корем.

Инспекторът още повече се смути. Госпожица Марпъл започна да си мърмори под нос заглавия на пиеси: — „Възхитителният Кричтън“. Прекрасна! „Мери Роуз“. Чаровна. Спомням си, че плаках. „Улица «Куолити»“ не ми хареса. После имаше една… „Целувка за Пепеляшка“. О, разбира се…

Инспектор Уелч нямаше време за театрални дискусии. Отново се върна към събитието, за което беше дошъл:

— Въпросът е дали Алфред Полък е знаел, че старата дама е направила завещание в негова полза? Дали му е казала? — Той се замисли и додаде: — Виждате ли… има един клуб за стрелба с лък в Боръм Ловъл и Алфред Полък е негов член. Много е добър в стрелбата с лък.

— Тогава случаят не е ли напълно ясен? — попита Реймънд Уест. — Напълно съответства със заключването на двете жени. Той е знаел къде са били.

Инспекторът го погледна и меланхолично отбеляза:

— Той има алиби.

— Винаги съм смятал, че алибитата са определено подозрителни.

— Може би, сър — поклати глава инспекторът, — но говорите като писател.

— Аз не пиша криминални романи — рече бързо Реймънд Уест, ужасен дори от мисълта за подобно нещо.

— Лесно е да се каже, че алибитата са подозрителни — продължи инспекторът. — За съжаление обаче ние работим с факти. — Той въздъхна: — Имаме трима заподозрени. Трима души, които са били много близо до мястото на престъплението. Но колкото и странно да изглежда, никой от тримата не би могъл да го извърши. Вече ви обясних за домашната помощница. Племенникът Нат Флечър в момента, в който госпожица Грийншоу е била застреляна, е бил на няколко километра на една бензиностанция, където е заредил и се е осведомил за пътя до имението. Що се отнася до Алфред Полък, шест човека ще се закълнат, че е влязъл в клуба в дванайсет и двайсет и е останал там около час, като си е поръчал обичайния обяд — хляб, сирене и бира.

— Той умишлено си е изградил алиби — обади се с надежда Реймънд Уест.

— Може би — съгласи се инспектор Уелч, — но дори да е така, то е достоверно.

За известно време настана тишина. После Реймънд обърна глава към госпожица Марпъл, която седеше замислена, с изправен гръб.

— От теб зависи, лельо Джейн — каза той. — Инспекторът е объркан, сержантът е объркан, аз съм объркан, Джоун е объркана, Лу е объркана, но ти, лельо Джейн, не си! На теб всичко ти е кристално ясно. Прав ли съм?

— Не бих се изразила така, скъпи — отвърна тя. — Не ми е кристално ясно. Убийството не е игра, скъпи ми Реймънд. Не допускам, че бедната госпожица Грийншоу е искала да умре, а убийството е било изключително брутално. Много добре планирано и хладнокръвно изпълнено. С това не бива да се правят шеги!

— Съжалявам — смотолеви Реймънд. — Не съм толкова коравосърдечен, колкото ти се струва. Човек се опитва да говори за тези неща лековато, за да… ами, за да избяга от ужаса.

— Виждам, че това е съвременната тенденция — усмихна се госпожица Марпъл. — Всички тези войни и анекдотите за погребенията. Да, може би бях малко неразумна, когато допуснах, че си коравосърдечен.

— Но ние не я познавахме добре — обади се Джоун.