Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

— Така е… разбира се — промърмори той.

— Защо през цялото време, докато разговарях с господин Фарли, имах чувството, че пред мен седи измамник, актьор, който изпълнява някаква роля? Помислете върху обстановката. Полутъмна стая, настолна лампа със зелен абажур, която е обърната така, че да заслепява човека срещу нея, а в същото време напълно да скрива домакина в креслото зад нея. Какво видях аз? Прочутият кърпен халат, орловия нос (изкуствен), бял перчем над челото, дебели стъкла на очилата, които скриваха очите. Всъщност какво е доказателството, че господин Фарли наистина е сънувал този сън? Само историята, която ми беше разказана, и показанията на госпожа Фарли. Има ли доказателство, че Бенедикт Фарли е държал в бюрото си револвер? Отново единствено историята, която ми беше разказана и думите на госпожа Фарли го потвърждават. Двама души са измислили и осъществили тази измама — госпожа Фарли и Хюго Корнуорти. Той е написал писмото до мен, дал е нарежданията на иконома, отишъл е уж на кино, но се е върнал почти веднага, като си е отключил със свой ключ, влязъл е в кабинета си, дегизирал се е и е изиграл ролята на Бенедикт Фарли. И така стигаме до днес следобед. Най-сетне се появява възможността, която господин Корнуорти е чакал. На площадката има двама свидетели, които ще се закълнат, че никой не е влизал, нито пък е излизал от кабинета на Бенедикт Фарли. Корнуорти изчаква, докато движението по улицата стане много оживено и шумно. Надвесва се през прозореца и с помощта на сгъваемите клещи, които е отмъкнал от бюрото на шефа си, задържа един предмет до прозореца на кабинета. Бенедикт Фарли се доближава. Корнуорти отпуска клещите и когато Фарли се надвесва навън, изчаква да минат тежки камиони и го застрелва с револвер. Помните, че отсрещната стена е без прозорци и не може да има свидетели на престъплението. Корнуорти изчаква половин час, взима няколко писма, скрива клещите и револвера между тях, излиза на площадката и влиза в кабинета на шефа си. Връща обратно клещите на мястото им, слага револвера до тялото на убития, като не забравя да притисне пръста му до спусъка, и излиза навън, за да съобщи новината за „самоубийството“ на господин Фарли. Прави така, че писмото до мен да бъде намерено. Знае, че ще ме извикат и аз ще разкажа историята, която съм чул от устата на самия господин Фарли — за необикновения му „сън“ и натрапчивия му импулс да се застреля. Няколко доверчиви люде ще обсъдят хипотезата, че вероятно е бил хипнотизиран, но основният резултат ще бъде един — да се потвърди, че без съмнение ръката, която е държала револвера, е била на Бенедикт Фарли.

Погледът на Еркюл Поаро се спря върху лицето на вдовицата. Със задоволство забеляза изписаното отчаяние… пребледняването… страха…

— И след време бленуваната цел щеше да бъде по-стигната — завърши спокойно той. — Четвърт милион и две сърца, които бият едно за друго…

Доктор Стилингфлийт и Еркюл Поаро вървяха по улицата, покрай „Нортуей Хаус“. От дясната им страна се извисяваше високата стена на фабриката. Над тях отляво бяха прозорците на кабинетите на Бенедикт Фарли и Хюго Корнуорти. Поаро се спря и вдигна от земята малък предмет — черно парцалено коте.

— Voila ! — рече той. — Ето какво е държал Корнуорти с клещите и го е доближил до прозореца на Фарли. Нали си спомняш, че той е мразел котките? Естествено веднага е отишъл до прозореца.

— Защо, по дяволите, след като го е изпуснал, Корнуорти не е слязъл да си го прибере?

— Как би могъл? Ако го направи, би предизвикал подозрение. В крайна сметка какво би си помислил всеки, когато това се намери? Че някое дете си е играло с него и го е изпуснало.

— Да — въздъхна Стилингфлийт. — Така би си помислил всеки обикновен човек. Но не и добрият стар Поаро! Знаеш ли, магаре такова, до последния момент си мислех, че ни приказваш някаква тайнствена психарска история за „внушено“ убийство. Бас държа, че и онези двамата са си мислели същото! Ужасно семейство са тези Фарли. Господи, как се разпищя! Корнуорти можеше и да се измъкне, ако тя не се беше опитала да повреди красивото ти личице с ноктите си! Навреме успях да я махна от тебе! — Той замълча за малко, сетне продължи: — Момичето обаче ми хареса. Една такава с характер, пък и умна. Сигурно ще ме вземат за зестрогонец, ако започна да я свалям…

— Закъснял си, приятелю — усмихна му се Поаро. — Мястото вече е заето. Смъртта на баща й отвори пътя й към щастието.

— Ако погледнем от друга страна на нещата, тя също е имала сериозен мотив да се отърве от гадните си родители.