Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

— Ще ми позволите ли да разгледам стаята, в която се е разиграла трагедията? — попита Поаро и стана.

— Разбира се. Доктор Стилингфлийт…

Лекарят го придружи до горе.

Кабинетът на Бенедикт Фарли бе много по-голям от съседния на секретаря му. Беше луксозно обзаведен с дълбоки кожени кресла, дебел килим и великолепно огромно бюро.

Поаро заобиколи бюрото и застана там, където на килима под прозореца се очертаваше тъмно петно. Той отново се сети за думите на милионера: „В три и двайсет и осем аз отварям второто чекмедже отдясно на бюрото ми, изваждам револвера, който държа там, зареждам го и отивам до прозореца. И тогава… тогава… тогава се застрелвам…“ Поклати глава и попита:

— Прозорецът така ли беше отворен?

— Да, но никой не би могъл да влезе.

Поаро се надвеси и надникна навън. Нямаше парапет, нито пък водосточни тръби наблизо. И котка не би могла да се промъкне. Отсреща се извисяваше голата стена на фабриката. Изглеждаше като мъртва, без никакви прозорци.

— Странно е, че богат човек като него си е избрал такава стая, без никакъв изглед за личния си кабинет — подметна лекарят. — Сякаш гледаш към стената на затвор.

— Да — съгласи се детективът, изправи се и се втренчи в грамадата от дебели тухли. — Мисля, че тази стена е от значение.

— Искаш да кажеш психологически? — изгледа го с любопитство Стилингфлийт.

Поаро обиколи бюрото и съвсем небрежно, или поне така изглеждаше отстрани, взе едни сгъваеми клещи. Натисна дръжките и езичетата изскочиха веднага. Много внимателно той вдигна с тях една изгоряла клечка кибрит, паднала на няколко крачки от едното кресло и я пренесе до кошчето за боклук.

— Когато спреш да си играеш с тези неща… — започна раздразнено Стилингфлийт.

— Гениално изобретение — промърмори Поаро и внимателно постави клещите на бюрото. После попита: — Къде са били съпругата му и дъщеря му по това време.

— Госпожа Фарли си е почивала в стаята си на горния етаж. Госпожица Фарли е рисувала в студиото си на тавана.

Поаро потропа с пръсти по бюрото и каза:

— Бих искал да се срещна с госпожица Фарли. Би ли я помолил да дойде тук за малко.

— Щом искаш.

Стилингфлийт го изгледа с любопитство и излезе от кабинета. След няколко минути вратата се отвори и влезе Джоана Фарли.

— Нали нямате нищо против, мадмоазел, да ви задам няколко въпроса?

Тя го изгледа хладно и отвърна:

— Моля, питайте каквото искате.

— Знаехте ли, че баща ви държи револвер в бюрото си.

— Не.

— Къде бяхте вие и майка ви, тоест мащехата ви, нали?

— Да, Луиз е втората съпруга на баща ми. Тя е само с осем години по-голяма от мен. Искахте да ме попитате…

— Къде сте били двете в четвъртък миналата седмица? По-точно в четвъртък вечерта?

— В четвъртък? — замисли се тя. — Трябва да се сетя. О, да, бяхме на театър. Гледахме „Малкото куче се смее“.

— Баща ви не предложи ли да ви придружи?

— Той никога не ходеше на театър.

— Обикновено с какво се занимаваше вечер?

— Седеше тук и четеше.

— Май не е бил много общителен човек?

Момичето го погледна право в очите и каза:

— Баща ми имаше удивително неприятен характер. Никой, който живее с него, не би могъл да го обича.

— Това е много откровено изявление, мадмоазел.

— Пестя ви времето, мосю Поаро. Осъзнавам какво целите. Мащехата ми се омъжи за баща ми заради парите. Аз живея тук, защото нямам средства да живея другаде. Има един човек, за когото искам да се омъжа. Той е беден и баща ми се погрижи да загуби работата си. Виждате ли, искаше да се омъжа за богаташ, а това е толкова лесно, след като съм му единствената наследница.

— Значи състоянието на баща ви се наследява от вас?

— Да. На Луиз остави четвърт милион, освободени от данъци. Изплащат се и някои други суми, но всичко друго остава за мен. — Изведнъж тя се усмихна. — Както виждате, мосю Поаро, имала съм причина да желая смъртта на баща си.

— Виждам, мадмоазел, че сте наследили ума на баща си.

— Татко беше умен… — изрече замислено тя. — Човек можеше да го почувства… излъчваше сила… власт… но всичко се обърна на лошо… и не остана никаква хуманност…

— Господи! Какъв съм идиот! — възкликна Поаро.

— Има ли още нещо? — попита Джоана Фарли и се отправи към вратата.

— Още два въпроса. Тези клещи тук — повдигна ги той, — винаги ли са стояли на бюрото?

— Да. Татко вдигаше разни неща с тях. Не обичаше да се навежда.

— Последен въпрос. Зрението на баща ви добро ли беше?