Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

Той погледна към Хюго Корнуорти, който каза:

— „Консолидейтид Коучлайнс“.

— Във връзка с това — продължи инспектор Барнет — господин Фарли се съгласил да даде интервю на двама журналисти от пресата. Той много рядко правел подобно нещо, както разбрах — веднъж на пет години. Двамата репортери, единият от „Асошиейтед Нюзгруп“, а другият от „Амалгъмейтид Пресшийт“, са пристигнали в три и четвърт, както е било уговорено. Чакали са на първия етаж пред вратата на кабинета на господин Фарли. Обикновено хората, които са имали уговорена среща, са чакали там. В три и двайсет пристигнал куриер от кантората на „Консолидейтид Коучлайнс“, който носел спешни документи. Влязъл в кабинета на господин Фарли, за да ги предаде. Господин Фарли го придружил до вратата, откъдето разговарял с двамата репортери. Казал: „Съжалявам, господа, че ви накарах да чакате, но имам много спешна работа. Ще се постарая да свърша бързо.“ Двамата господа, Адамс и Стодарт, го уверили, че ще го изчакат, докато се освободи. Той се прибрал в кабинета си, затворил вратата и… повече никой не го видял жив.

— Продължете — подкани го детективът.

— Малко след четири господин Корнуорти излязъл от своя кабинет, който е в съседство с кабинета на господин Фарли, и се изненадал, когато видял, че репортерите още чакат. Трябвало господин Фарли да подпише някои писма и им казал, че ще е по-добре лично да му напомни, че двамата репортери все още го чакат. Влязъл в кабинета на шефа си. Изненадал се, че не видял господин Фарли, и си помислил, че стаята е празна. После съзрял стърчащ ботуш зад бюрото, което е поставено точно пред прозореца. Бързо прекосил стаята и отишъл до бюрото. Зад него открил господин Фарли, който лежал мъртъв с револвер до него. Господин Корнуорти веднага излязъл от кабинета и наредил на иконома да се обади на доктор Стилингфлийт, които пък посъветвал секретаря да уведоми полицията.

— Някой чул ли е изстрела? — попита Поаро.

— Не. Шумът от уличното движение е много силен, а и прозорецът е бил отворен. На фона на клаксоните и бръмченето на камионите би било твърде невероятно някой изобщо да го чуе.

Детективът кимна замислено и зададе следващия си въпрос:

— По кое време се смята, че е настъпила смъртта?

— Огледах трупа веднага щом дойдох — обади се Стилингфлийт. — Тоест в четири и трийсет и две. Господин Фарли бе мъртъв поне от един час.

Лицето на Поаро придоби много сериозно изражение.

— Значи е възможно смъртта да е настъпила по времето, когато той ми спомена, тоест в три часа и двайсет и осем минути.

— Напълно възможно — съгласи се лекарят.

— По револвера има ли отпечатъци от пръсти?

— Да, неговите.

— А самият револвер какъв е?

— Този, който е държал във второто чекмедже отдясно на бюрото си, точно както ви е казал — намеси се инспекторът. — Госпожа Фарли го идентифицира. Освен това трябва да знаете, че кабинетът има само една врата, тази, която води към площадката на първия етаж. Двамата репортери са седели точно срещу вратата и се заклеха, че никой не е влизал в кабинета от момента, в който господин Фарли е говорил с тях, до появата на господин Корнуорти малко след четири часа.

— Значи има всички основания да се предположи, че господин Фарли се е самоубил.

Инспектор Барнет се усмихна.

— Нямаше да има никакви съмнения, ако не беше едно обстоятелство.

— Кое е то?

— Писмото, адресирано до вас.

На свой ред Поаро се усмихна.

— Разбирам. Щом е намесен Еркюл Поаро, веднага изниква подозрение за убийство.

— Точно така — рече сухо инспекторът. — Но след като ни обяснихте всичко…

— Един момент — прекъсна го Поаро и се обърна към госпожа Фарли. — Съпругът ви някога бил ли е хипнотизиран?

— Никога.

— Изучавал ли е някога хипноза? Интересувал ли се е от този въпрос?

— Мисля, че не — поклати тя глава. После изведнъж сякаш самообладанието й я напусна и тя простена: — Този отвратителен сън! Толкова необичайно! Да го сънува… нощ след нощ… и накрая… е бил заловен в капана на смъртта!

Поаро си спомни как Бенедикт Фарли му беше казал: „И аз правя онова, което наистина искам да направя. Да сложа край на живота си.“

— Минавала ли ви е мисълта, че съпругът ви може да посегне на живота си? — попита той.

— Не… но… понякога беше много странен…

— Татко никога не би се самоубил! — прозвуча ясният и леко ядосан глас на Джоана Фарли. — Твърде много се пазеше.

— Знаете ли, госпожице Фарли — намеси се доктор Стилингфлийт, — хората, които говорят за самоубийство, най-често не го правят. Ето защо понякога самоубийствата изглеждат безпричинни.