Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

— Предполагам, че е възможно — рече най-сетне. — Все пак този въпрос е по-скоро за лекар.

— Нямате ли подобен случай в практиката си?

— Не, не такъв.

— Разбирате ли какво ви казвам? Принуден съм да сънувам един и същи сън, нощ след нощ, нощ след нощ… и сетне… един ден ми идва до гуша и… аз го извършвам. Извършвам това, което съм сънувал толкова пъти — самоубивам се!

Поаро бавно поклати глава.

— Смятате, че е възможно ли? — попита старецът.

— Възможно! — Детективът отново поклати глава. — Не бих използвал тази дума.

— Но мислите, че е малко вероятно?

— Много малко вероятно.

— И лекарят каза същото — промърмори Бенедикт Фарли. После изведнъж гласът му отново се извиси и стана писклив. — Но защо сънувам този сън? Защо? Защо?

Еркюл Поаро повдигна рамене.

— Сигурен ли сте, че никога не сте се сблъсквали във вашата практика с подобен случай? — попита рязко милионерът.

— Никога.

— Ето това исках да зная.

Поаро деликатно прочисти гърлото си и каза:

— Ще ми позволите ли един въпрос?

— Какъв? Какъв? Питайте каквото искате.

— Кого подозирате, че иска да ви убие?

— Никого. Съвсем никого! — отсече Фарли.

— Но подобна мисъл ви е минала през ума? — настоя Поаро.

— Искам да знам… дали съществува такава възможност.

— Въз основа на опита си мога да ви отговоря с не. Между другото, подлагали ли сте се някога на хипноза?

— Разбира се, че не! Да не мислите, че бих се поддал на подобна глупост?

— Тогава според мен подозренията ви определено са неоснователни.

— Но сънят, глупако, сънят!

— Сънят ви безспорно е забележителен — отвърна замислено Поаро. Той замълча, сетне продължи: — Бих искал да видя мястото, на което се разиграва тази драма — масата, стенния часовник, револвера.

— Разбира се, ще ви заведа оттатък.

Като хвана полите на халата си, старецът понечи да стане от креслото, но изведнъж, сякаш някаква мисъл го осени, и той отново се облегна назад.

— Не! — отсече. — Там няма какво да видите. Казах ви всичко, което трябваше.

— Но бих искал сам да видя…

— Няма нужда! — ядоса се Фарли. — Казахте ми мнението си. И това е!

— Както желаете — вдигна рамене Поаро и стана. — Съжалявам, господин Фарли, че не можах да ви бъда полезен.

Бенедикт Фарли се беше втренчил в празното пространство пред себе си.

— Не искам никакви фокуси! — изръмжа. — Казах ви фактите. Вие не можахте да ги обясните. С това въпросът приключи. Изпратете ми сметката за хонорара ви.

— Няма да забравя — рече сухо детективът и тръгна към вратата.

— Чакайте малко — повика го милионерът. — Писмото… върнете ми го.

— Писмото от секретаря ви?

— Да.

Поаро повдигна вежди. Пъхна ръка в джоба си, извади един сгънат лист и му го подаде. Старецът го погледна, сетне го сложи на масичката до себе си и кимна.

Детективът отново тръгна към вратата. Беше слисан. Прехвърляше в ума си току-що чутото. Въпреки напрегнатото мислене отново го завладя натрапчиво чувство, че нещо не е наред. И това нещо беше свързано с него, а не с Бенедикт Фарли.

Сложи ръка на дръжката на вратата и изведнъж му просветна. Той, Еркюл Поаро, беше сбъркал! Обърна се и отново пристъпи навътре в стаята.

— Хиляди извинения! Замислен върху проблема ви, съм направил една глупост. Писмото, което ви дадох… По погрешка съм извадил писмото, което беше в десния ми джоб, вместо вашето, което беше в левия…

— Какво ми говорите? За какво става дума?

— Писмото, което ви дадох току-що… то е от пералнята, извиняват ми се за якичките. — Поаро се усмихна извинително и бръкна в левия си джоб. — Ето вашето писмо.

Бенедикт Фарли го грабна и измърмори:

— Защо, по дяволите, не внимавате какво вършите?

Детективът си прибра кореспонденцията от пералнята, любезно се извини още веднъж и напусна стаята.

За миг се спря на площадката отвън. Беше доста обширна. Точно пред него имаше тежък дъбов бюфет с голяма маса отпред. На масата бяха разпръснати списания. Отстрани имаше две кресла с масичка помежду им, върху която стоеше ваза с цветя. Напомни му за чакалня пред зъболекарски кабинет.

Икономът го чакаше долу във вестибюла, за да го изпрати.

— Да ви повикам ли такси, сър?

— Не, благодаря. Нощта е чудесна и ще се поразходя.

Еркюл Поаро остана известно време на тротоара, докато изчакваше да минат колите и да пресече натоварената улица.

„Не, нищо не разбирам — каза си намръщено. — Просто няма смисъл. Жалко, че трябва да си го призная, но аз, Еркюл Поаро, съм напълно объркан.“