Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

— Но пощенското клеймо на писмото? — възропта господин Бонингтън.

— О, това е било много просто. Клеймото беше размазано. Защо? Защото е било променено от втори на трети ноември. Никой не би го забелязал, освен ако специално не го търси. И накрая, къпините.

— Къпините ли?

— Ами да. Както се пее в една ваша песен за къпиновия пай. Разбираш ли, в крайна сметка Джордж не е бил толкова добър актьор. Спомняш ли си актьора, който си почернил лицето, за да играе Отело. Тук имаме точно същото. Джордж е изглеждал като чичо си, вървял е като него, говорил е като него, имал е брадата и веждите му, но е забравил да се храни като него. Поръчал е онова, което той е обичал. Къпините оцветяват зъбите. Но зъбите на чичо му не са били оцветени, а пък Хенри Гаскойн е ял къпинов пай в ресторанта онази вечер. В стомаха му обаче не са намерени къпини. Тази сутрин се поинтересувах за това. А освен това Джордж е направил глупостта да запази брадата и останалата дегизировка. О! Тръгнеш ли да търсиш доказателства, винаги можеш да ги намериш. Отбих се при Джордж и му разказах всичко. Разказът ми го смаза. Между другото, отново ядеше къпинов пай. Алчен човек, пък и много се грижи за храната си. Е, алчността ще го качи на бесилото, освен ако не съм допуснал изключително голяма грешка.

Сервитьорката им донесе две порции къпинов пай.

— Върни ги! — нареди й господин Бонингтън. — Знае ли човек какво може да стане. Донеси ни по един прост ябълков пай.

Еркюл Поаро погледна изучаващо къщата. Погледът му се плъзна за момент по заобикалящите я сгради, магазините, голямата фабрика отдясно и блоковете с евтини апартаменти отсреща.

После погледът му се върна отново на „Нортуей Хаус“. Реликва от минали времена, времена, в които нямаше ограничения за площта, времена на спокойствие, когато зелени поля са ограждали тази показно пищна сграда. Сега бе по-скоро анахронизъм, занемарен и забравен в трескавото ежедневие на модерен Лондон, и вече никой не можеше да каже къде точно се намира.

Освен това много малко бяха хората, които биха могли да кажат на кого принадлежи, въпреки че името на собственика беше сред тези на най-богатите в света. Но парите можеха както да купуват популярност, така и да я скриват. Бенедикт Фарли, ексцентричният милионер, не парадираше с резиденцията си. Самият той рядко се явяваше на публични места и хората почти не го виждаха. От време на време присъстваше на заседания на някой управителен съвет. Слабата му фигура, орловият нос и стържещият глас лесно се разпознаваха сред събралите се директори. За него се носеха легенди. Говореше се, че е проклет, в същото време изключително щедър, както и за някои негови лични странности — като например кърпеният му халат, за който се смяташе, че е от двайсет и осем години, неизменното му меню от зелева супа и хайвер и омразата му към котки. Всички тези неща бяха публична тайна.

Еркюл Поаро също ги знаеше. Но познанията му за човека, когото се канеше да посети, се свеждаха само до това. Писмото, което носеше в джоба на палтото си, също не му бе много от полза.

След като разгледа мълчаливо минута-две този меланхоличен символ на отминали години, той се изкачи по стълбите към входната врата и натисна звънеца. Погледна елегантния си ръчен часовник, с който най-сетне бе заменил любимеца си — един голям старомоден джобен часовник. Да, беше точно девет и половина. Както обикновено Еркюл Поаро бе точен до минута.

След необходимия интервал от време вратата се отвори. Един чудесен екземпляр на вида иконом застана на прага, фигурата му се очерта на фона на осветен вестибюл.

— Господин Бенедикт Фарли? — попита детективът.

Безразличният поглед на иконома го обходи от главата до петите. Нямаше нищо обидно, но пък беше ефективно. „До най-малката подробност“ — помисли си Поаро с разбиране.

— Имате ли уговорена среща, сър? — попита любезно икономът.

— Да.

— Името ви, сър?

— Мосю Еркюл Поаро.

Икономът се поклони и се отдръпна.

Еркюл Поаро влезе в къщата, а икономът затвори вратата след него.

Имаше обаче още една формалност, преди сръчните му ръце да поемат шапката и бастуна на посетителя.

— Извинете ме, сър. Наредено ми е да попитам за писмото.

Поаро извади от джоба си сгънатото писмо и го подаде на иконома. Той му хвърли бегъл поглед и му го върна с поклон. Детективът го прибра отново в джоба си. Съдържанието му беше кратко.

Нортуей Хаус

Мосю Еркюл Поаро