Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

Той се загледа с любопитство в посетителя си. Като подбираше думите си внимателно, Поаро заговори:

— Има някои обстоятелства, мосю, които налагат разследване на този случай.

— Е, с какво мога да ви помогна?

— Доколкото зная, във ваша власт е да наредите съхраняването или унищожаването на документите по дадени случаи, нали? Струва ми се, че в джоба на халата на Хенри Гаскойн е било намерено писмо.

— Да.

— Писмо от племенника му, доктор Джордж Лоримър?

— Точно така. Писмото бе показано по време на предварителното следствие, за да се уточни времето на смъртта.

— И то беше потвърдено от медицинската експертиза?

— Да.

— Писмото пази ли се още?

Поаро очакваше с видимо нетърпение отговора. Когато чу, че се пази, въздъхна с облекчение.

Донесоха му го и той внимателно го разгледа. Беше написано с писалка, с леко нечетлив почерк и гласеше:

Скъпи чичо Хенри,

Със съжаление трябва да ти съобщя, че не постигнах успех с чичо Антъни. Не прояви никакво желание да го посетиш и остави без отговор молбата ти да забравите миналото. Той е много болен и от време на време изпада в безсъзнание. Предполагам, че краят му е твърде близък. Почти не те помни.

Съжалявам, че не успях, но те уверявам, че направих всичко, което зависеше от мен.

Твой любящ племенник,

Писмото беше от трети ноември. Поаро погледна пощенския печат на плика — 16.30, 3 ноември.

— Всичко му е наред, нали? — промърмори си Поаро.

Следващото място, което посети, беше Кингстън Хил. След малки затруднения, преодолени с любезна настоятелност, той успя да поговори с Амелия Хил, готвачка и прислужничка на Антъни Гаскойн.

В началото госпожа Хил беше недоверчива и резервирана, но очарователният странен чужденец можеше да умилостиви и камък. Тя постепенно се отпусна.

Като много други жени преди нея започна да излага проблемите си пред толкова симпатичния слушател.

От четиринайсет години тя се грижела за домакинството на господин Гаскойн — една нелека задача наистина! Много прислужнички биха се отказали от натоварването, което тя е трябвало да понася. Нямало защо да се отрича, господарят бил много ексцентричен. Удивително стиснат, пестенето на пари му било нещо като мания, а всъщност бил много богат. Но госпожа Хил му служела вярно и се съобразявала с неговите странности, и естествено очаквала да получи малко обезщетение. Но не! Нищо подобно! В завещанието му, което било много старо, той оставил всичките пари на съпругата си, а ако тя починела преди него — всичко на брат си Хенри. Завещанието било направено преди много, много години. Не било честно! Поаро умело я отклони от основната й тема — неблагодарност към верен служител. Какво безсърдечие! Никой не можел да обвини госпожа Хил, че се чувства наранена и ощетена. Говорело се дори, че починалият отказал да се срещне с брат си. Госпожа Хил сигурно го знаела.

— Доктор Лоримър за това ли дойде да говори с него? — попита госпожа Хил. — Знаех, че е нещо за брат му, не си мислех, че иска да се помирят. Бяха се скарали много отдавна.

— Разбрах, че господин Гаскойн твърдо отказал — отбеляза Поаро.

— Така си беше — кимна тя. — „Хенри, попита отнесено той, какво за него? Не съм го виждал от години и не желая да го виждам. Скандалджия е Хенри.“ Точно така се изрази.

Разговорът отново се върна към извършената спрямо госпожа Хил несправедливост и проявеното неразбиране от страна на адвоката на господин Гаскойн.

С известни усилия Поаро успя да си тръгне, без да прекъсва неучтиво разговора.

И така, малко след обичайното време за вечеря той пристигна в „Елмкрест“, Дорсет Роуд, Уимбълдън — дома на доктор Джордж Лоримър.

Лекарят си беше вкъщи. Поканиха Поаро в кабинета му и не след дълго там влезе и самият лекар. Очевидно току-що ставаше от масата.

— Не съм пациент, докторе — обясни му Еркюл Поаро. — Идването ми тук може би е малко нахално, но аз съм стар човек и вярвам в прямите и ясни отношения. Не използвам увъртанията на адвокатите.

Думите му със сигурност предизвикаха интереса на Лоримър. Той бе гладко избръснат, среден на ръст мъж. Косата му бе кестенява, но ресниците на очите му бяха почти бели и правеха очите му безцветни и някак безжизнени. Изглеждаше решителен. Очевидно не беше лишен от чувство за хумор.

— Адвокатите ли? — повдигна вежди той. — Не ги понасям! Възбудихте любопитството ми, уважаеми господине. Моля седнете.

Поаро се настани на един стол. Извади визитната си картичка и я подаде на лекаря.