Колийн Маккълоу - Цезар (Част I - Завоевател и заговорници)

На втората година от навлизането си в Галия на дългокосите Цезар бе предприел поход срещу нервните, които се сражаваха пеш и обитаваха земите около Моза по-надолу от владенията на ебуроните, където понастоящем трябваше да замине сърдитият и нещастен Сабин заедно с Тринайсети легион и още по-сърдития и нещастен Луций Аврункулей Кота. В сражението нервните бяха предпочели да умрат на бойното поле, вместо да живеят като победени. Цезар обаче милостиво разреши на жените, децата и старците им да се завърнат необезпокоявани по домовете си.

Атватуките живееха нагоре по течението на Моза. Макар че бе претърпял сериозни загуби, Цезар реши да продължи настъплението си и се премести към техните земи. Атватуките се оттеглиха в столицата си Атватука, крепост на едно възвишение срещу великия Ардвенски лес. Цезар обсади и превзе крепостта, но атватуките нямаха късмета на нервните. Тъй като се бяха опитали да го измамят, той събра победените на едно поле близо до изравнената със земята крепост, свика всички търговци на роби, които винаги се движеха след римската войска, и продаде цялото племе наведнъж на онзи, който предложи най-изгодна цена. Петдесет и три хиляди уплашени, плачещи и безправни атватуки бяха поведени през земите на другите племена към големия пазар на роби в Масилия, където бяха разделени и продадени отново.

Това бе хитър ход. Всички останали племена бяха готови да се вдигнат, всички очакваха нервните и атватуките да разгромят римската войска. Керванът от роби обаче говореше друго. Въстанието така и не избухна. Дългокосите гали започнаха да се чудят каква е тази римска войска, сравнително малка, но с идеално подготвени и оборудвани войници, които се биеха като един и не се нахвърляха върху врага като безредна, яростно крещяща тълпа. Страхът от римската армия се предаваше с поколенията като приказките за чудовища.

В столицата на атватуките Цезар откри съкровищата на кимврите и тевтоните, безброй златни предмети и кюлчета, донесени преди векове при бягството им от богатите на злато, смарагди и сапфири земи на скитите и след това оставени в Атватука. Пълководеца имаше право да задържи всички средства от продажбата на роби, но военната плячка трябваше да бъде разделена между съкровищницата и всички членове на войската, от главнокомандващия до последния войник. Въпреки това след завършването на описа и след като пленените богатства потеглиха със строго охраняван конвой към Рим, Цезар празнуваше — знаеше, че никога повече няма да се тревожи за пари. Продажбата на атватуките в робство му беше донесла две хиляди таланта, а делът му от съкровището възлизаше на още по-голяма сума. Войниците му бяха богати, легатите му имаха достатъчно пари, за да станат консули.

А това бе само началото. Галите копаеха сребро и промиваха злато от пясъка на реките, спускащи се от Цебенския масив. Те бяха ненадминати занаятчии и способни ковачи — дори пленените каруци с обковани с железни обръчи колела и здравите им бъчви носеха пари. И всяка сестерция Цезар изпращаше в Рим, за да увеличава личния си дял в благосъстоянието на обществото — своята дигнитас.

Болката от загубата на Юлия никога нямаше да намалее, а и Цезар не беше Крас. За него парите не бяха самоцел, а средство за повишаване на популярността му, вечна придобивка, в чиято жизнена важност се бе убедил през всички тези години на възход по стълбицата на властта.

Това, което увеличаваше неговата популярност, въздигаше и славата на покойната му дъщеря. Беше един вид утеха. Благодарение на неговите усилия и нейния талант да спечелва любовта на другите тя щеше да бъде споменавана с добро; защото тя беше дъщерята на Цезар и съпругата на Помпей Велики. И когато той се върне в Рим, щеше да организира в нейна памет игрите, които сенаторите й бяха отказали. Дори ако, както веднъж бе казал пред тях, се наложи да смачка гениталиите им, за да постигне целта си.

Имаше много писма. Някои бяха по делови въпроси, като онези от най-верния му съмишленик Балб, испанския банкер от Гадес, и от Гай Опий от Рим. Сега имуществото му се управляваше от един още по-способен финансист — Гай Рабирий Постум. Постум беше премахнал хаоса в египетската обществена счетоводна система. Обаче, вместо да му благодарят, цар Птолемей Авлет и александрийските му слуги го бяха съблекли чисто гол и го бяха натоварили без пукната пара на един кораб за Рим. Цезар му даде заем, за да започне наново. И му се беше зарекъл някой ден да отиде в Египет и да му върне загубените пари.