Колийн Маккълоу - Цезар (Част II - Войната с галите)

— А Комий? Ако се постарая, Цезаре, може би ще успея да го убедя да се срещне с теб. Няма да му е трудно да разбере твоето отношение по въпроса.

Цезар поклати глава:

— Не, Хирций. Няма да стане. Отношенията ми с Комий бяха изградени на основата на пълно взаимно доверие, а то вече не съществува. Защото отсега нататък всеки от нас ще гледа другия с подозрение. Той се е зарекъл никога вече да не се среща с римлянин доброволно. Галите приемат тези клетви също толкова насериозно, колкото и ние. Комий е изгубен за мен.

Животът в Равена не беше голямо изпитание. Цезар имаше вила там, защото държеше и школа за гладиатори. Климатът се смяташе за най-добър в цяла Италия и нямаше малария, което правеше града най-подходящ за физически тренировки.

Обучението на гладиатори бе доходно занимание и на Цезар му доставяше толкова голямо удоволствие, че държеше няколко хиляди, макар че повечето бяха в школата му в Капуа. Равена бе запазена за най-добрите, онези, за които Цезар имаше други планове, след като завършат кариерата си на арената.

Агентите му купуваха или взимаха от военните съдилища само най-обещаващите мъже и петте или шестте години, които те прекарваха по цирковете, минаваха добре за тях, ако Цезар бе собственикът им. Бяха главно дезертьори (даваше им се право на избор между лишаване от граждански права и гладиаторството), макар че имаше и осъдени за убийства или дори доброволци. От последните Цезар никога не взимаше; смяташе, че всеки свободен римлянин с желание да се бие трябва да се запише в легионите.

Настаняваха ги удобно, хранеха ги добре и не ги преуморяваха от работа, както в повечето гладиаторски школи, които не бяха затвори. Гладиаторите идваха и си отиваха, когато решаха, освен ако не бяха ангажирани с двубой. В такъв случай трябваше да стоят в школата, да останат трезви и да тренират усилено — никой собственик на гладиатори не обичаше да гледа питомците си да биват убивани или осакатявани на арената.

Гладиаторските битки бяха изключително популярно зрелище, макар че не се провеждаха в големите циркове; състояха се на по-малки арени, като площада на някое градче например. По традиция някой богаташ, загубил близък човек, почиташе паметта му, като организираше погребални игри, а те включваха гладиаторски битки. Наемаше гладиатори от някоя школа, обикновено между четири и четирийсет двойки, за които плащаше щедро. Те отиваха в градчето биеха се и се връщаха в школата. След шест години или трийсет двубоя те биваха освобождавани, присъдата им се смяташе за изтърпяна. Така запазваха гражданските си права, спестяваха малко пари и имената им ставаха известни из цяла Италия.

Една от причините за интереса на Цезар към тези хора бе съдбата им след завършване на гладиаторската кариера. Той смяташе, че ако влязат отново в римското общество, тези хора напразно ще пропилеят придобитите ценни умения, като се хващат като телохранители. Той предпочиташе да ги привлече в легионите си, но не като обикновени войници. От добрите гладиатори, стига да не са получили твърде много удари по главата, ставаха отлични военни инструктори, а някои ставаха блестящи центуриони. Той също така се забавляваше да връща дезертьорите отново в легионите, но вече като командири.

Така се стигна до основаването на школата в Равена. В школата в Капуа, разбира се, не беше стъпвал, откакто управляваше Галия, защото един управител на провинция нямаше право да стъпва в Италия, особено когато командваше войска.

Имаше и друга причина Равена да вижда Цезар по-често от който и да било друг град в Илирикум или Италийска Галия. Намираше се близо до реката Рубикон, границата между Италийска Галия и Италия, и пътищата между нея и Рим, отдалечен на триста и двайсет километра, бяха превъзходни. Това означаваше, че куриерите, които постоянно сновяха между двата града, стигаха бързо, а и многото хора, пожелали да дойдат от Вечния град, за да видят Цезар лично (тъй като той не можеше да отиде при тях), пътуваха комфортно.

След смъртта на Клодий той следеше събитията в Рим с известна тревога; беше съвсем сигурен, че Помпей се стреми към диктаторството. По тази причина му бе писал с предложенията за женитба, макар че по-късно съжали за това — не приемаше много леко отказа. Помпей бе придобил такова влияние, че не смяташе за нужно да се подмазва на когото и да било, дори на Цезар. А той може би напоследък ставаше малко по-популярен от необходимото за доброто спокойствие на първия мъж в Рим. Въпреки това след издаването на закона, позволяващ му да се кандидатира за консулския пост ин абсенция, той се замисли дали преценката му за Помпей не е плод на изкривените сведения от втора ръка, които бе принуден да получава. О, какво не би дал, за да прекара един месец в Рим! Но беше невъзможно. Като управител на провинция с единайсет легиона под свое командване на него му бе абсолютно забранено да преминава Рубикон.