Колийн Маккълоу - Цезар (Част II - Войната с галите)

Много от това, което казваше тя, бе вярно, но не всичко. Брут смяташе, че Катон пие по своя воля и че пиянството му е свързано до голяма степен с нетърпимостта му към незачитането на римските традиции. И с Марция. Което идваше само да покаже, че дори и Брут не беше успял да отгатне най-ревностно пазената му тайна: самотата без брат му Цепион, страхът да обича други хора, защото животът без тях би се превърнал в мъчение.

— Харесва ли ти да си омъжена за Бибул?

— Да — отвърна кратко тя.

— Трудно ли ти беше?

Тъй като не беше отгледана от жени, тя уточни направо, както би направил един мъж:

— Половия акт ли имаш предвид?

Той се изчерви, но това не пролича на мургавото му лице. Отговори й със същата искреност:

— Да.

Тя въздъхна, наведе се напред, като събра ръце под широко разтворените си колене — очевидно не се бе освободила от мъжките си навици.

— Ами, Бруте, човек прави каквото е необходимо. Боговете също го правят, ако вярваме на гърците. Пък и в никоя философска книга не съм видяла доказателство, че на жените трябва да им харесва. Това е удоволствие за мъжете и ако мъжът не го търси активно, той остава без него. Изстрадах го и не мога да кажа, че останах отвратена. — Тя вдигна рамене. — Не трае дълго, а като свикнеш с болката, вече не е трудно.

— Ама след първия път не би трябвало да чувстваш болка, Порция?

— Нима? За мен не е така — призна тя безразлично. — Бибул казва, че съм била суха.

Брут се изчерви още повече, сърцето му се свиваше.

— О, Порция, може би когато Бибул се върне, нещата ще се променят. Не ти ли липсва?

— Една жена трябва да чувства липса, когато съпругът й отсъства.

— Ти не си се научила да го обичаш.

— Обичам баща си. Обичам малкия Луций. Обичам теб, Бруте. Обаче към Бибул изпитвам уважение.

— Знаеш ли, че баща ти искаше да се омъжиш за мен?

— Тя отвори широко очи:

— Не.

— Така искаше. Ала аз не пожелах.

Това я натъжи.

— Защо?

— Не е заради теб, Порция. Просто бях влюбен в жена, която не ме обичаше.

— В Юлия.

— Да, Юлия. — Лицето му се изкриви. — И когато тя умря, просто исках жена, която не означава нищо за мен. Затова се ожених за Клавдия.

— О, горкичкият Брут!

Той прочисти гърлото си:

— Не ти ли е любопитно защо съм тук?

— Не се замислих за това, просто се зарадвах, че си дошъл.

Той се размърда на стола си, сетне я погледна в очите.

— Порция, натоварен съм да ти съобщя една скръбна вест.

Тя пребледня, навлажни устни.

— Бибул ли е умрял?

— Не, Бибул е жив и здрав. Ала Марк и Гней са били убити в Александрия.

Сълзите й рукнаха изведнъж, но тя не продума. Брут извади кърпичката си и й я подаде. Поседя до нея за известно време, сетне се изправи неловко.

— Трябва да вървя, Порция. Ала мога ли да се отбия пак? Искаш ли аз да кажа на малкия Луций?

— Не — промълви тя през ленения плат. — Аз ще му кажа, Бруте. А ти винаги си добре дошъл.

Брут си тръгна натъжен, но не заради синовете на Бибул, а заради това бедно, жизнерадостно, красиво същество, за което съпругът й не можеше да измисли нищо по-добро от това, че била… О, отвратителна дума!… Суха.

Катон още убеждаваше по-малко изтъкнатите сред добрите люде да подкрепят отлагането на обсъждането за провинциите на Цезар до ноемврийските иди, когато се чу, че Квинт Хортензий бил на смъртно легло и искал да го види.

Атриумът бе доста пълен с доброжелатели, но слугата веднага въведе Катон в „покоите“ на смъртника. Хортензий лежеше в хубавото си легло, увит в одеяла и треперещ ужасно; от лявото ъгълче на устата му се процеждаше слюнка, дясната му ръка отчаяно дереше завивките до врата му. Въпреки това, както и при предишното му посещение, Хортензий позна Катон веднага. Младият Квинт Хортензий, който бе на същата възраст като Брут и също сенатор, стана от стола си и го отстъпи на Катон с истински изтънчен жест.

— Няма да се задържа дълго — рече сковано Хортензий. — Тази сутрин получих удар. Лявата ми страна е парализирана. Още съм в състояние да говоря, макар и трудно. Каква съдба, а? Няма да се задържа дълго. Скоро ще последва втори удар.

Катон отметна одеялата и хвана немощната дясна ръка на стареца; той се вкопчи отчаяно в неговата.

— Оставил съм ти нещо в завещанието си, Катоне.

— Знаеш, че не бих приел нищо.

— Не са пари, хи, хи — подсмихна се умиращият. — Знам, че няма да приемеш пари. Ала това няма да откажеш.

След тези думи той затвори очи и сякаш задряма.

Без да пуска ръката му, Катон се огледа, не със страх, а с желязна решителност. Да, Марция бе там с три други жени.