Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Върху отсрещната стена на еднакво разстояние един от друг имаше четири двуметрови прозореца от две части, едната от които се вдигаше нагоре. Сега вече се виждаше как дъждът се лее на мощни потоци. Сив дъжд, замъглил очертанията на планината в далечината.

Стаята беше с дъсчен под и с килим два и четирийсет на три и шейсет в средата, върху който бяха наредени холни мебели и лампион. В ъгъла на помещението имаше покрита с прах маса за хранене.

Пустият призрак на стая.

Върху стената имаше почти незабележима врата, която водеше към нещо като склад. Той беше задръстен догоре с излишна покъщнина, килими, съдове, стикове за голф, китара, дюшек, палта, планински обувки, стари списания. Дори с книги за подготовка за изпитите след прогимназия и самолетче с дистанционно управление. Предимно с вещи от петдесетте и шейсетте години.

Къщата отмерваше някакво свое си време, точно като старовремския часовник с кутия във всекидневната. Който минеше покрай него, вдигаше топузите и докато те бяха високо горе, часовникът продължаваше да тиктака. Но сега, когато хората си бяха отишли и нямаше кой да се грижи за топузите, цели отрязъци от времето бяха оставени да събират остатъците от един помръкнал живот по пода.

Занесох във всекидневната няколко от списанията за кино. Върху корицата на едно имаше снимка от „Аламо“. Режисьорският дебют на Джон Уейн, радвал се на всеотдайната подкрепа на Джон Форд. Джон Уейн заявява, че искал да заснеме въздействен епос, който да остане в сърцата на всички американци. Той изглеждаше ужасно банално с кожената шапка.

Приятелката ми се появи с кафето и ние седнахме да го пием с лице един към друг. От време на време по прозорците потропваха капки дъжд. Времето отминаваше бавно, в стаята се просмукваше студ. Жълтото сияние на електрическите крушки се рееше из помещението като цветен прашец.

— Уморен ли си? — попита приятелката ми.

— Сигурно — отвърнах аз, загледан разсеяно през прозореца. — Толкова време тичаме като луди и търсим, а сега трябва да стоим със скръстени ръце. Още не мога да свикна. След всичко, което направихме, за да намерим местността върху снимката, няма Плъх и няма овце.

— Поспи. Аз ще приготвя вечеря.

Тя свали отгоре едно одеяло и ме зави. После приготви газовата печка, сложи в устата ми цигара и я запали.

— Прояви малко дух. Всичко ще се нареди.

— Благодаря — казах аз.

След тези думи приятелката ми се скри в кухнята.

Щом останах съвсем сам, усетих тежест в тялото си. Всмукнах два пъти от цигарата, угасих я, завих се с одеялото до врата и затворих очи. Трябваха ми само няколко секунди, за да заспя.

Часовникът удари шест часа и аз се събудих на канапето. Лампите не светеха, стаята беше потънала в плътен вечерен здрач. Бях изтръпнал целият, чак до върховете на пръстите. Мракът беше плъзнал като мастило по кожата ми.

Вече не валеше и нощните птици пееха през стъклото на прозореца. Пламъците на газовата печка хвърляха по белите стени на стаята бледи, издължени вълнисти сенки. Станах и включих лампиона, после отидох в кухнята и изпих две чаши студена вода. На печката — тенджера със задушено, още топло. В пепелника имаше две тънки ароматизирани цигари, смачкани.

Веднага разбрах инстинктивно, че приятелката ми си е отишла.

Стоях с ръце върху печката и се опитвах да подредя мислите си.

Нея вече я нямаше тук, поне това беше сигурно. Никакви спорове и догадки. Нея наистина я нямаше. Опразнената обстановка в къщата беше окончателна, неопровержима. Познавах добре това чувство от двата месеца между деня, когато жена ми ме остави, и запознанството с приятелката ми.

Качих се да проверя горе. Отворих вратата на дрешника. От приятелката ми нямаше и следа. Сакът и якето й бяха изчезнали. Както и ботушите й от входното антре. Нямаше съмнение, че тя си е отишла. Проверих на всички места, където е могла да остави бележка, но там нямаше нищо. Тя вероятно вече беше слязла от планината.

Не можех да приема, че е изчезнала. Още не се бях събудил докрай, но и мислите ми да бяха съвсем ясни, това — и всичко, което ми се случваше — ми се струваше напълно неразбираемо. Не можех да направя почти нищо, освен да оставя нещата да следват своя ход.

Седнах на канапето и изведнъж усетих глад. И то не какъв да е глад.

От кухнята отидох в килера с хранителните запаси и отворих бутилка червено вино. Прекалено изстудено, но пак ставаше за пиене. Върнах се в кухнята, отрязах си няколко филии хляб и обелих една ябълка. Докато чаках задушеното да се претопли, изпих три чаши вино.