Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Върнах горе трите топуза, после седнах на канапето и изпружих крака. Канапето беше старо, отпреди войната, но беше доста удобно. Нито прекалено меко, нито прекалено твърдо и миришеше на длан.

Щрак, и лампите се включиха. Приятелката ми излезе от кухнята, седна на креслото и запали тънка ароматизирана цигара. Аз също запалих. Покрай нея бях започнал да ги харесвам.

— Както личи, приятелят ти е смятал да презимува тук — отбеляза тя. — В кухнята има топливо и храна за цяла зима. Не ти трябва супермаркет.

— Но от него няма и следа.

— А горе?

Качихме се по стълбището до кухнята. Някъде по средата ъгълът му се променяше. На втория етаж сякаш се озовахме в съвсем различна обстановка.

Там имаше три спални. Една голяма, вляво по коридора, и две по-малки вдясно. Всички бяха обзаведени със съвсем малко мебели и бяха доста сумрачни. В голямата имаше две еднакви легла и тоалетка. Леглата бяха голи, бяха останали само магаретата. Времето във въздуха беше мъртво.

Само в малката спалня в дъното се долавяше някаква следа от човешко присъствие. Леглото беше старателно оправено, на възглавницата личеше лека вдлъбнатинка, в горния край беше оставена сгъната синя пижама. На нощното шкафче имаше старовремска лампа и преобърната книга. Роман на Конрад.

До леглото имаше масивен скрин. В него — най-различни мъжки пуловери, ризи, панталони, чорапи и бельо. Пуловерите и панталоните бяха доста износени, неминуемо тук-там протрити, но бяха качествени. Бях готов да се закълна, че съм виждал някои от тях. Да, бяха на Плъха. Ризи размер трийсет и седем и половина, панталони с обиколка на талията седемдесет и два и половина сантиметра.

При прозореца имаше стара маса и стол с изключително проста направа, каквито вече не се срещат често. В чекмеджето на масата — евтина автоматична писалка, три кутийки пълнители за нея и комплект за писма с неизползвани листове. Във второто чекмедже — половин опаковка хапове за кашлица и какви ли не дрънкулки. Третото чекмедже — празно. Нямаше дневник, нямаше бележник, нищо. Плъха беше приключил с всички излишни неща, с излишния лукс. Всичко беше съвсем обикновено. Прекалено обикновено. Прокарах пръст по плота и той побеля от прахта. Но не много. Беше се трупала може би седмица.

Вдигнах прозореца и отворих капаците. Към нас шеметно се носеха ниски черни облаци. Вятърът се беше засилил и човек едва ли не виждаше как той палува като див звяр по пасището. Зад него имаше брези, зад брезите — планина. Съвсем същата гледка, както на снимката. С тази разлика, че нямаше овце.

Върнахме се долу и седнахме на канапето. Часовникът с кутия изтрака, сетне би дванайсет пъти. Мълчахме, докато и последната нота не беше погълната от въздуха.

— Сега какво? — попита приятелката ми.

— Сега чакаме. Какво друго? — отвърнах аз. — Плъха е бил тук преди една седмица. Вещите му са още тук. Няма начин да не се върне.

— Но ако преди това падне сняг, ще останем тук цяла зима и времето ни ще изтече.

Така си беше.

— Ушите не ти ли подсказват нещо?

— Сега те са извън употреба. Ако ги отворя, ще ме заболи глава.

— В такъв случай защо да не се излегнем и не почакаме Плъха? — предложих аз.

А това означаваше, че не ни е останал друг избор.

Докато приятелката ми правеше кафе в кухнята, аз огледах набързо голямата всекидневна, проучих я от единия до другия ъгъл. Камината, съвсем истинска действаща камина в средата на носещата стена, беше чиста и готова за употреба. Но не беше палена скоро. Долу се виждаха няколко дъбови листа, влезли през комина. Наблизо беше сложена голяма газова печка. Стрелката за горивото показваше, че е пълна.

До камината имаше вградена остъклена библиотека, запълнена от край до край със стари книги. Извадих няколко и ги разлистих. Всичките бяха довоенни издания, почти никоя нямаше стойност. География, наука, история, философия и политика. Напълно безполезни, освен може би като свидетелство какво задължително е трябвало да прочете един интелектуалец отпреди четирийсет години. Имаше и следвоенни издания със същата стойност. Само „Успоредни животописи“ на Плутарх, „Избрани древногръцки трагедии“ и няколко романа бяха избегнали ерозията на годините. Случваше ми се за пръв път: никога дотогава не се бях натъквал на такава огромна сбирка безполезни томове.

Отстрани на библиотеката имаше витрина, и тя вградена, и върху нея стереоуредба: малки тонколони, усилвател, грамофон, каквито са се използвали в средата на шейсетте. Към двеста стари грамофонни плочи, всичките издраскани до неузнаваемост, но поне не чак толкова безполезни. Музикалният вкус не беше така ерозирал, както идеологията. Включих усилвателя, взех напосоки една от плочите и сложих игличката. „На юг от границата“ на Нат Кинг Коул. Стаята тутакси се пренесе обратно в петдесетте години.