Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Независимо дали тогава нейните преживявания са продължавали дни, часове или минути, аз неколкократно съм изпитвал щастие, а и по-късно, вече в зряла възраст, съм се доближавал за мигове до него. Но една от срещите с щастието през пролетта на моя живот се оказа особено незаличима, ненакърнима от честите ми спомени, от опита за разгадаване и проверка. Тогава бях ученик и нейната същност, истинност, първичност и митичност, състоянието на притаено-усмихнато единение със света, на абсолютна независимост от времето, от надеждата и страха, на пълното усещане за настояще едва ли е продължило много дълго, може би само броени мигове.

Една сутрин — бях около десетгодишно, буйно палаво момче — се събудих, обзет от съвсем необичайно, хубаво и дълбоко чувство на радост и блаженство, пронизващо ме като лъчите на някакво вътрешно слънце, сякаш в мига, когато напусках здравия момчешки сън, се бе случило нещо ново и чудесно, все едно, че моят малък-голям момчешки свят бе пристъпил към нов и по-висш етап сред непозната досега светлина и атмосфера, като че ли едва в този миг целият прекрасен живот бе показал своята истинска стойност и смисъл. Нехаех за вчера, още повече за утре, бях потопен и нежно, обласкан от щастливото днес. Добре ми беше, сетивата и душата ми се наслаждаваха без стръв и без да го анализират, то ме изпълваше и ми доставяше безкрайна наслада.

Беше утрин, през високия прозорец, над дългия хребет на съседския покрив виждах ведрото, ясно, светлосиньо небе, което също така сияеше от щастие, сякаш се готвеше да предприеме нещо изключително и затова бе облякло най-красивата си премяна. От моето легло не можеше да се съзре нищо повече, само това чудесно небе и голяма част от съседския покрив, но като че ли и покривът, този скучен и пуст покрив от кафеникавочервени керемиди, се смееше, по сенчестия му скат багрите нежно преливаха и като че оживяваха единствената синкавопрозрачна стъклена керемида сред червеникавите глинени късчета, която сякаш с удоволствие се стараеше да отрази поне малка част от толкова мекия, неизменен светлик на утрешното небе. Небето, леко неравният гръбнак на покрива, кафявото униформено множество и прозрачната синевина на единствената стъклена керемида по някакъв чудесен и радващ начин хармонираха помежду си, явно в този изключителен утринен час желаеха само да се усмихват един другиму и да се погаждат. Небесносиньото, керемидено-кафявото и прозрачносиньото имаха обща цел, те си принадлежаха, играеха си, беше им хубаво и затова бе приятно и успокояващо да ги гледаш, да присъствуваш на тяхната игра, да се чувствуваш пропит от същия утринен блясък и блаженство.

Лежах си така цяла вечност и се наслаждавах едновременно на разпукващото се утро и на спокойното отзвучаване на съня и дори ако друг път в живота си съм вкусвал такова или подобно щастие, то не е било по-дълбоко и по-истинско: в света цареше порядък. И сякаш това щастие, продължило стотина секунди или десетина минути, беше до такава степен извън времето, че приличаше досущ на всяко друго истинско щастие, както една пърхаща, синя пеперуда на друга. То беше преходно, времето го отнесе, ала бе дълбоко и достатъчно безкрайно, за да ме зове и привлича и днес, след повече от шестдесет години, да ме кара с уморени очи и отболели пръсти да го викам, да му се усмихвам, да го наподобявам и описвам. Това щастие бе лишено от субстанция, то се състоеше само в съзвучието на заобикалящите ме неща с моето собствено аз, то бе нечакано блаженство без въжделения, което не се стреми към промяна или градация.

В къщата още цареше тишина и отвън не долиташе никакъв звук. Ако не беше тази тишина, то припомнянето на всекидневните задължения — ставането и отиването на училище — щеше вероятно да наруши блаженството ми. Но явно навън не бе нито ден, нито нощ, макар да сияеше приятна светлина и смееща се синевина, ала стъпките на прислугата не се чуваха по плочника пред къщата, не изскърца врата, момчето от пекарната не изтропа по външната стълба. Този утринен миг беше извън времето, той не призоваваше, не предвещаваше нищо, беше достатъчен сам по себе си и понеже ме погълна така изцяло, за мен престана да съществува денят с мислите за ставане и училище, за недописаното домашно, за зле научените определения, за бързата закуска оттатък в проветрената трапезария.

Безкрайността на щастието този път бе разрушена от разхубавяването на красивото, от преливането на радостта до излишество. Докато лежах така, без да помръдна, а светлият, спокоен утринен свят проникваше в мен и ме поглъщаше нейде отдалеч триумфиращо си проби път през тишината нещо бляскаво и златоискрящо, пияно от радост, преизпълнено с примамлива с възбуждаща сладост: гласът на един тромпет. Когато вече напълно събуден, отметнах завивката и се надигнах в леглото, звукът стана двуглас и дори многогласен: градският оркестър маршируваше по улицата със звънлива музика — твърде рядко и толкова вълнуващо събитие, пълно с толкова трепетна тържественост, че накара моето детско сърце едновременно да се смее и да ридае от любов, сякаш в тези възбудително-сладостни тонове се беше стекло цялото щастие, цялото вълшебство на блажените часове и сега се лееше възвръщаше се в света на временното и преходното. Тръпнещ от празнична радост, за секунда скочих от леглото, втурнах се към вратата, която отвеждаше в съседната стая, а там от прозорците можеше да се види улицата. Опиянен от възторг, с любопитство и желание за причастност се провесих от един отворен прозорец, ощастливен слушах разливащите се горди звуци на приближаващия се оркестър, виждах и чувах как разбудените, съживени къщи и улици се изпълваха с лица, с фигури и гласове — и в същия миг отново си припомних всичко, което напълно бях забравил в онова блаженство между съня и бодърствуването. Знаех, че днес наистина няма да ходя на училище, защото беше голям празник, рожденият ден на краля, че ще има процесии, знамена и нечувани увеселения.