Теза дни сънувах, че съм в Тесин 10 10 Тесин — кантон в Южна Швейцария по границата с Италия, известен с големите курорти край Лаго Маджоре. — Б.пр.
— един малко чужд, извисен, приповдигнат Тесин — и с някакъв спътник вървя през непознато предградие, а между зидовете, оградите и новите постройки надничат планините. Сред сградите има една, наречена „Нойе мюле“, е много, много етажи, боядисана в светлочервено, и въпреки цялата си непропорционалност и прекалена колосалност тя притежава своеобразно очарование и не мога да откъсна поглед от нея. Но ние нямаме време и крачим доста устремно, мисля, за да хванем някакъв влак, мъкнем багаж, а не знаем пътя и сме обзети от известна припряност и безпокойство. Нямам представа кой е моят спътник, но във всеки случай ми е много близък приятел и доверен човек, станал частица от мен и живота ми. Стигаме до нисък зид, зад който на малко разстояние се редят стари, запустели къщи; отбивам се от улицата, с широка крачка прескачам ниското зидче и продължавам нататък, макар да съм напълно сигурен, че там няма път и съвсем скоро ще се залутаме из дворове, градинки и други частни владения, където ще си имаме неприятности, ще гледат на нас като натрапници. Но нищо подобно не се случва, напредваме, без никой да ни спре, тласкани непрекъснато от това припряно безпокойство; редом с нас и зад нас крачат други хора и сред силуетите по тази улица, която не е никаква улица, зървам отдалеч да приближава някогашен приятел, той си е все същият и съвсем не му личи да е остарял през дългите години, в които не сме се виждали. Но понеже бързаме, а и по други, неясни подбуди никак не ми се ще да го поздравя, затова отвръщам поглед, сякаш не го познавам, и не щеш ли, той ни подминава или по-скоро изчезва, преди още да ни е достигнал, като че е отгатнал желанието ми и се съобразява с него.
В този миг между къщите вдясно от мен се открива гледка, която ще ме накара да запомня завинаги този сън и да опиша спомена си за него. Пред взора ми се разстила далечен, леко възземаш, се на възбог пейзаж. „Нима не виждаш — викам на другаря си, но не се спирам. — Та погледни де, виж каква нечувана красота!“ Приятелят ми поглежда натам, но остава равнодушен и не отвръща нищо. А този пейзаж пленява всичките ми сетива, цялата ми душа, той прониква в мен, аз го изпивам и отнасям със себе си — като велик дар, като чудодейно сбъдване на една мечта. Защото особеното в този красив пейзаж е, че в него се смесват реалност и изкуство, природа и живопис. Той се възвишаваше, а по средата му, на една предпланина, се издига църква, тук-таме селца, отзад планински хребети с розово сияние, на склона под църквата две нивици и тъкмо заради тези нивици чувствувам и осъзнавам, че всичко е не само красиво, но и породено от замисъла и четката, те са нарисувани наполовина с неаполитанско жълто, наполовина със смес от английско червено и преобладаващо бяло. Няма нито една студена или убита багра, всичко е в скалата на червеното и жълтото.
Редом е нас по улицата върви с жена си млад мъж, французин или романски швейцарец. Когато, така омаян, възторжено показвам на своя спътник открилата се гледка, непознатият ми се усмихва приятелски — дяволито и изрича: „Да, нали, нищо убито, само топли багри; горе-долу така би казал Сезан.“ Кимвам му щастливо и вече ми е на езика да му изброя като на колега цветовете върху картината: охра, неаполитанско жълто, английско червено, бяло, съвсем светъл краплак и тъй нататък, ала сетне това ми се вижда все пак прекалено фамилиарно или колегиално и се отказвам, но го поглеждам усмихнато и се радвам, че има още някой, който съзерцава същата гледка, при това чувствува и мисли същото като мен.
От съня, който продължи със съвсем други сцени, съм съхранил образа на този топъл, вълшебен пейзаж и го нося в себе си като дар от бога на бляна. В този пейзаж бяха събрани любимите багри от някогашната ми палитра на художник любител, те преобладаваха известно време и в палитрата на моя приятел, художника Луи. А ето че сега ми е някак странно и малко съжалявам; когато възстановявам наяве видения насън идеален пейзаж, тъй възбуждащо красив, вдъхващ толкова чудно щастие — неговите неаполитанско жълти нивици, извисяващата се в червено планинска църква, цялата игра между топли, жълти и червени тонове, с цялата приказна и тържествена музика на палитрата му — тогава този пейзаж, макар и да изглежда все така сияен, слънчев и красив, въпреки всичко е мъничко преразкрасен, някак прекалено розов, прекалено хармоничен, някак опасно близо до сладникавостта, та дори и до кича.
Читать дальше