Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

И това опомняне ме върна в делника, подчини ме на неговите закони, макар да не беше никакъв делник, а празник, за който металните звуци ме бяха събудили, ала неповторимостта, красотата и божествеността на утринното вълшебство бяха отлетели и зад малкото, благословено чудо отново се бяха слели вълните на времето, на света и на всекидневието.

В епохата и цивилизацията, която за всяко медицинско, психологическо или социологическо явление е развила специална наука, език и литература, ала вече изобщо не притежава антропология, тоест човекознание, всички наши преживявания и способности може понякога да ни изглеждат като неразгадаеми проблеми или удивителни странности — веднъж обаятелни, възхитителни и въодушевяващи, друг път плашещи, застрашителни и потискащи. Раздробеното човешко същество, загубило целостта и единството си, разкъсано на хиляди особености и произволно избрани дялове, може тогава като микротомните препарати под микроскопа да се разпадне за нас на свят от отделни картини, много от които напомнят за човешкото, животинското, растителното, минералното царство, езикът на техните форми и багри привидно разполага неограничено с всички елементи и вариации, и независимо че са лишени от общ скрепяващ ни смисъл, отделните фрагменти може да притежават непреднамерената, магическа, правечна красота на сътворението. Именно тази красота, това вълшебство на отломъка, освободен от цялото и реалното, привлича така силно художниците през последните десетилетия и придава на много от безсмислените им картини толкова обаятелната печал на небитието, една тъй неуловима, подлудяваща душата прелест, че понякога сме склонни да откриваме в тях отново цялост и истинност: вече не единството и нвпоклатимостта на мирозданието, а единството и вечността на смъртта, на повяхването, на тленността.

Също както онези художници, които разломяват цялото, разлагат твърдостта, разбъркват безразборно елементите на формата, за да ги пренаредят в нови, безотговорни, ала често прелестни и великолепни съчетания, така рисува душата ни насън и неслучайно към новите човешки типове на нашето време, каквито преди е нямало, се прибави и типът на човека, който вече не живее, не действува, не поема отговорност, нищо не върши и нищо не решава, а бленува. Бленува насън, често и наяве, придобил е навика да записва виденията си, но тъй като описването на един сън отнема многократно повече време, отколкото трае самият сън, тези литератори сънници са свръхзаети през целия си живот; никога не завършват нищо, никога не успяват да запишат дори и половината от онова, което им се присънва, и е истинско чудо как между съня и описването му все пак успяват да хапнат нещо или да си зашият копче. Тези литератори сънници или професионални мечтатели са превърнали една частица, един в нормални времена малък дял от живота, някаква странична функция на спането, в същина и център на съществуването си, в професия. Не желаем нито да им пречим, нито да им се подиграваме, макар понякога да се поусмихваме и да вдигаме рамене; ние наистина смятаме заниманието на тези хора за безполезно, но затова пък то е безобидно и невинно, егоистично е, но някак по детски, наистина малко е налудничаво, тъй както малко са налудничави и онези откъснати от действителността художници, а и самите ние и целият съвременен свят, но в това няма нищо зловредно и опасно. Човек, веднъж открил хубавия вкус на чаша вино, може при определени обстоятелства да стане пияница, като превърне чашата вино в смисъл и център на своя живот; или човек, веднъж открил здравословното и освежително въздействие на суровите зеленчуци, може при известни условия да стане заклет суровоядец и маниак на тема здраве; това също са сравнително безобидни видове лудост, които съвсем опровергават пивкостта на виното или полезността на салатата. Най-правилно е според нас от време на време да отдаваме дължимото както на чашата вино, така и на суровите зеленчуци, но да не ги превръщаме в ос, около която да кръжи животът ни.

Същото важи за сънищата и за вглеждането в тях. Ние не вярваме, че бог ги е дарил на човека за занятие и основна ценност на съществуването му, но често сме установявали, че прекомерното им ограничаване и пренебрегване също е неправилно. Не, понякога се налага, и ние се поддаваме на желанието да се надвесим над тази прелестна бездна, за да се поудивим на нейните тайни и в накъсания низ от картини да открием нещо от цялото и реалното, да приемем като дар често неизразимата красота на нейните миражи.