Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

За нашего брата, писателя, думите са онова, което са за художника багрите върху палитрата. Броят им е безчетен и непрекъснато се увеличава, но добрите, истинските думи не са толкова много — за седемдесет години не преживях появата на нито една нова. Не са толкова много и основните цветове, макар техните оттенъци и преливания да са безброй. За всеки говорещ има сред думите любими и нелюбими, предпочитани и отбягвани, има също така делнични думи, които човек употребява хилядократно, без да се страхува, че ще се изтъркат, но има и празнични — колкото и да ги обичаме, тях изговаряме и пишем само след обмисляне, и то предпазливо, е подобаващата на празника изключителност и подбраност.

Към тези думи спада за мен думата „щастие“.

Тя е една от думите, които винаги съм обичал и съм слушал с удоволствие. Колкото и дълго да се спори и разсъждава върху нейното значение, във всеки случай тя означава нещо красиво, добро и желано. И доказателство за това аз намирам в звученето на думата 6 6 На немски „щастие“ е „глюк“. — Б.ред. .

Смятам, че въпреки своята краткост тази дума притежава нещо удивително тежко и пълноценно, нещо, напомнящо злато, и наистина, наред с пълнозначността и с пълноценността за нея бе също така присъщ онзи блясък, който — подобно на мълнията в облака — живее в кратките й звуци, те започват така мелодично и усмихнато с „ГЛ“, за миг си почиват с усмивка в „Ю“ и завършват решително, отривисто е „К“. Това е дума, будеща смях и сълзи, дума, изпълнена с изконно очарование и чувственост; и ако искаш истински да я усетиш, достатъчно е да поставиш до златното слово някоя по-нова, плоска, изтъркана никелова или медна дума като „даденост“ или „оползотворяване“ и всичко става ясно. Без съмнение тя не произлиза от речниците и от класните стаи, не е родена от мъдруване, не е скалъпвана от една или няколко други, а е единствена и цялостна, съвършена и идва от небесата или от земята, както слънчевата светлина или цветето. Колко е хубаво, колко е радостно, колко е утешително, че съществуват подобни думи! Без тях животът и мислите ни биха се превърнали в мъртвило и пустош. Все едно да живееш без хляб и вино, без смях и музика.

Естественото ми сетивно отношение към думата Щастие не се разви, нито промени, и днес тя е също тъй кратка и значима, тъй златна и блестяща, обичам я пак толкова, колкото я обичах като юноша. Какво обаче означава магическият символ, какво се разбира по тази колкото кратка, толкова и значима дума, ето по тези въпроси аз развивах най-различни възгледи и идеи и те много по-късно ме доведоха до ясно и определено заключение. До късна зрелост аз все още доверчиво и покорно приемах, че в людските уста думата „щастие“ поначало означава нещо, което — макар положително и безспорно стойностно — е все пак банално. Нелош произход, добро възпитание, успешна кариера, сполучлив, брак, процъфтяващ дом и семейство, уважението на хората, пълна кесия, пълни сандъци — това си представя обикновено човек, като чуе „щастие“ и аз не правех изключение. Струваше ми се, че хората се деляха на щастливи и други, както на преуспели и други. Говорехме за щастие в световната история, вярвахме, че познаваме щастливи народи, щастливи епохи. При това живеехме в изключително „щастлива“ епоха, къпехме се в щастието на продължителния мир, на толерантността, сред доволство и благополучие, но не го забелязвахме, сякаш щастието се подразбираше от само себе си и през оная толкова дружеска, приятна и миролюбива наглед епоха, всички млади, които държаха на себе си, бяха преситени и скептични, кокетираха със смъртта, с покварата, с интригуващата анемичност, а смятахме за щастливи ренесансова Флоренция, Периклова Атина и други отминали епохи. Наистина, увлечението по онези времена на разцвет постепенно залязваше, ние четяхме исторически книги, поглъщахме Шопенхауер, изпълвахме се е недоверие към суперлативите и към красивите слова, учехме се да запазваме духовността в атмосферата на умереност и релативизъм и при все това думата „щастие“ звучеше — където и да я срещахме случайно — все с познатия пълнозвучен златен тон, който подсещаше, напомняше за най-висшите ценности. Понякога си мислехме, че може би на обикновените човешки твари е разрешено да наричат видимото благо щастие, но ние разбирахме под тази дума по-скоро нещо като мъдрост, извисяване, търпение, духовно здраве — все хубави, радващи ни неща, които обаче не заслужаваха толкова първично, богато, дълбоко название като „щастие“.