Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

В яростта си Ханес изглеждаше страшен, а следите от юмручния удар край окото изпъкваха на бялото му лице и го правеха още по-диво.

Ето че той вдигна чука още малко, стисна зъби и замахна. — Всички затворихме за миг очи. Тогава чухме как калфата високо и злобно се изсмя. Ударът му бе изтрещял така, сякаш цялата сграда щеше да се срути, после той замахна повторно с чука и хласна още веднъж. Но и двата удара не попаднаха в майстора. Вместо това машината, неговото изобретение, бе ужасно изпотрошена и от нея останаха счупени, огънати и сплескани парчета. Сега вече Ханес захвърли чука и съвсем бавно се върна в средата на работилницата; там скръсти ръце и седна на наковалнята, но коленете и раменете му още трепереха.

Майсторът също тъй бавно го последва и застана пред него. Изглежда и двамата бяха напълно изтощени и нямаха вече сили за нищо. Ханес поклащаше крака, и тъй — единият седеше, а другият стоеше прав. Повече не се поглеждаха, а майсторът постоянно прокарваше длан по челото си.

После изведнъж той се съвзе и сериозно каза:

— Сега, Ханес, стани и си върви, ясно ли е?

— Да, да, разбира се — рече калфата. А сетне добави: — Значи, сбогом.

— Сбогом, Ханес.

Така той излезе с подуто око и с ръце, още черни от смазката на менгемето: и повече не го видяхме.

Сметнах, че моментът е благоприятен, отидох при майстора и му казах, че съм счупил един винторез, от тънките. Очаквах със страх наказанието. Но той само каза:

— Кой номер?

— Три и три четвърти — прошепнах аз.

— Поръчай нов — рече той и повече ни дума.

1904

Какъвто е в божия промисъл и какъвто хилядолетия го е схващала поезията и мъдростта на народите, човекът е дарен със способността да се радва на някои неща, дори когато те не му носят полза, дарен е с орган за прекрасното. Духът и сетивата винаги в равна мяра са съпричастни към човешката радост от прекрасното и докато людете, въпреки житейските бедствия и опасности, намират сили да се радват на такива неща: играта на багрите в природата или в нарисуваната картина, нечий зов сред тътените на бурята и на морето или сътворена от човек музика, докато успяват отвъд непосредствените си интереси и нужди да обозрат и почувствуват света в неговата цялост, дето всичко — от извиващото главица заиграно котенце до вариациите на някоя соната, от затрогващия поглед на кучето до трагедията на един поет — е взаимосвързано, представлява хилядолико богатство от отношения, съответствия, аналогии и отражения, чиято вечноструяща реч дарява слушащите с радост и мъдрост, удоволствие и трепет — дотогава човекът отново и отново ще става господар на съмненията си и ще може да намира смисъл в съществуването си, защото „смисълът“ е именно онова единство на многообразието или може би онова умение на духа да схваща световния хаос като единство и хармония. За действителния човек — здрав, цялостен и неосакатен — светът и бог непрекъснато оправдават съществуването си посредством чудеса, като това, че наред с пролазващия вечерен хлад и настъпващия край на работния ден има и такива неща като поруменяването на предздрачното небе и вълшебните преливания на розовото във виолетово, или преображението на едно човешко лице, когато в хиляди преходи подобно на вечерното небе го залива чудото на усмивката, или залите и прозорците на една катедрала, или подреждането на тичинките в цветната чашка, или изградената от дъсчици цигулка, или музикалната гама и нещо тъй непонятно, крехко, родено от природата и от духа, разумно и същевременно безразсъдно, и детинско като езика. Неговата красота и непредвидимост, неговата загадъчност, привидната му дълговечност, която обаче не го отдалечава и предпазва от предразположенията, болестите и опасностите, на които е изложено всичко човешко — това го превръща за нас, неговите слуги и ученици, в едно от най-тайнствените и достойни за почит явления на земята.

И не само защото всеки народ или всяка културна общност си е сътворявала езика, който съответствува на историческата й традиция и същевременно е служел на още скритите й стремления, не само защото един народ може да научи езика на друг, да му се възхищава или присмива, но никога не е в състояние да проникне в същността му изцяло и напълно! Не, дори за всеки отделен човек, стига той да не живее в още безсловесен предисторически свят или в някаква механизирана до краен предел и с това станала отново безсловесна действителност, езикът е лично притежание и за всеки чувствителен към словото индивид, тоест за всеки здрав и неразпокъсан човек думите и сричките, буквите и граматическите форми, възможностите на синтаксиса имат свои особени, присъщи само нему стойност и смисъл; един надарен за и с език човек може да почувствува и изживее всяко истинско слово по напълно индивидуален и неповторим начин, макар и да няма съзнание за това. Както някои музиканти проявяват особени предпочитания към известни инструменти или певчески регистри, а към други изпитват подозрение или недоверие, така и повечето хора, стига да притежават чувство за езика, са предразположени към определените думи и звуци, към определени гласни или буквени поредици, а други направо избягват; и когато някой особено силно обича или не приема определен поет, за това допринасят вкусът и усетът на поета към езика, които са сродни или не е тези на неговия читател. Като пример мога да приведа множество строфи и стихотворения, които десетилетия съм обичал и обичам, не заради тяхното умонастроение, мъдрост, наситеност с житейски опит, майсторство, значимост, а само заради определена рима, заради определено ритмическо отклонение от традиционната схема, заради избора на предпочитани гласни, на които поетът може да е попаднал също тъй несъзнателно, както несъзнателно ги употребява читателят. Строежът и ритмиката на едно прозаично изречение от Гьоте или Брентано, от Лесинг или Е.Т.А. Хофман често пъти могат да ни доведат до много по-дълбоки изводи за характера, за физическите и духовните особености на писателя, отколкото съдържанието на това изречение. Има изречения, които бихме срещнали у който и да е писател, но има и други, които са възможни само у един-единствен всеизвестен музикант на словото.