Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

И въпреки това дълбоко и всъщност страшно разминаване остава фактът, че и двамата не бяхме се забравили и че дори след десетилетия точно онази единствена сериозна среща в нашия живот все още занимаваше и безпокоеше и него, и мен. Една и съща причина поддържаше и взаимния интерес, и спомена — у Мартин тя се бе проявила и бе преодоляна чрез онова заболяване и с изтриването му от паметта, а у мен — чрез прекалено шумна и възбуждаща жизненост и предприемчивост, също забравени по-късно. Колкото и различни да бяха описанията ни, ние бяхме изпитали тогава едно и също притеснение от привидно неразрешимите, тежко гнетящи ни нравствени въпроси, и същевременно едно желание да прикрием, да не признаем тази вътрешна криза. И ако всеки от нас не бе подушил под маската и зад ролята на другия същото напрежение и тегнеща опасност, същата задушаваща температура, и двамата бихме се помъчили да забравим цялата история или поне да я приемем за маловажна.

Почти привършвам трудния си разказ за една привидно незначителна случка от нашите младежки години. Тук историята може да прекъсне. Но все пак остава да се добави една дреболия, при която сигурно пак ще се осланям само на паметта си, без да мога с документи и доказателства да разсея недоверието към тази памет, възникнало от цялото разследване и угризението на съвестта, което би трябвало да обземе всеки разказвач на истински истории или случки.

И така, трябва да добавя факта, че Мартин ми писа още едно, по-късно, последно писмо. Изминали са вече около петнадесет години, откакто го получих и го прочетох, но макар да не се съмнявам, че съм го запазил, изобщо не мога да го намеря, а трябваше да е при онова, другото писмо, което при съобщението за смъртта му също доста трудно открих.

В това последно писмо Мартин възкресяваше с голяма топлота и всеотдайност момчешките ни години в Калв, убеден, и то с основание, че припомнянето им е желано и благотворно и за мен. Този път обаче имаше да сподели нещо забележително и ново: неотдавна бил ходил в Калв! Споменът и носталгията го отвели в долината и града на най-щастливите му, според него, години, един дълго жадуван и често планиран празник на срещата с миналото, осъществен най-после. Така както Кнулп преди смъртта си бе потърсил още веднъж своя градец и се бе скитал безцелно из всички улички и магазини, така и Мартин бе предприел пътуване из призрачното родно място и в момчешките си години. С вълнение бе навлязъл в долината на Наголд и бе видял стария град по склона между Валдберген и реката. Било хубаво и щастливо начинание, с благодарност и блаженство ми — разказваше той. Назоваваше с благоговение и любовна възхвала уличките, пазарния площад, училището, имената на нашите някогашни учители и на някои другари. Описваше също как, завърнал се в родното място, намерил уличката с къщата на своя настойник непроменена и само малко поостаряла, как влязъл вътре, огледал всичко в коридора и стълбището, после обиколил и дворчето, потърсил къде е играл като момче и с учудване и вълнение намерил всичко все още непокътнато, както преди близо половин век. Най-неочаквано за него двете дървени подпори на висилката все още стояли и в едната от тях стърчал забитият някога гвоздей, опазил през десетилетията момчешката му тайна.

Мой приятел разказваше:

Когато бях втори чирак в техническата работилница, веднъж в нашия цех преживяхме забележителен ден. Беше един понеделник в началото на зимата, главите и на трима ни бяха натежали, понеже в неделя един колега от леярната бе почерпил по случай напускането си и бяхме останали до късно на бира, кренвирши и сладкиши. И сега, в понеделник, стояхме сънливи и навъсени край менгеметата. До днес си спомням как завиждах на втория калфа, който имаше да шлайфа на английския струг един голям винтов прът. Често поглеждах към него как се обляга на релсата, притваря очи и така в полусън вършеше приятната си работа. За моя беда, имах трудна задача — доизпиляването на гладки машинни детайли, при което всяка минута ми трябваше калибър и се налагаше постоянно да внимавам. Боляха ме очите, а краката просто не ме държаха и бяха като гумени, тъй че непрестанно менях положението си и често облягах гърди о лоста на менгемето. И останалите не бяха по-добре. Единият вече три четвърти час изчукваше банцигова лента, а Фриц, най-младият, тъкмо бе изтървал в коритото ножа, който искаше да наточи на шмиргела, и си бе наранил пръстите. Смяхме му се, е, не много; всички бяхме твърде уморени и унили.