Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Ала намереното съкровище ми подействува доста странно. Зарадва ме много, но писмото звучеше съвсем различно от това, което бях очаквал и вярвах, че зная. И вместо да изясни и да уточни спомените ми, то ги обърка съвсем и ги направи напълно съмнителни. Показа ми, че като цяло моята представа за Мартин не беше погрешна, но спомените му за преживяното с мен значително се различаваха от моите, отчасти дори им противоречаха. Неговата памет, изглежда, бе по-добра от моята, поне съхраняваше всякакви подробности, вече забравени от мен, но пък пропускаше онова, което бях запомнил като особено характерно.

Показателно и почти озадачаващо ми се стори, че почеркът в намереното писмо нямаше вече нищо общо с почерка на момчето Мартин, който толкова ме бе възхищавал. Тук той пишеше четливо и доста красиво, но в никакъв (случай калиграфски и с някогашния стремеж към подреденост. Писмото бе дълго, цели страници, и представляваше поздравление и нещо като хвалебствие по случай петдесетия ми рожден ден — един вид признание на заслугите ми, а и израз на плахо приятелско чувство. Състоеше се главно от твърдения като това, че днес съм „официално призната знаменитост“, и тук стилът му бе по-скоро дребнобуржоазен и даскалски, но писмото бе преди всичко възхвала на младостта и ученичеството ни, прекъсвана от тихи въздишки на скромност, скромност като „ти навярно едва ли си спомняш още за мен“. Но главното, жадуваното от мен откритие бе, че бившият съученик ми даряваше сякаш за рождения ден своите младежки спомени. Жадно четях тези страници. Повечето от случките обаче, за които той си припомняше, липсваха в моята памет. Така например Мартин разказваше за една вечер към края на моето пребиваване в Тюбинген, когато заедно с други съученици бил поканен от мен, седял в стаята ми и ме слушал да им чета книгата „Един часа след полунощ“. Сигурно има право, но от тази тюбингска вечер не е останало и следа в паметта ми. А след това пише за нашата среща в Базел и за отиването ни до Гайенхофен. Това описание четох с най-голям интерес. Но и от тази среща Мартин помнеше много повече от мен, наистина започвах да се срамувам, че толкова забравям. Само до пристигането неговото описание съвпадаше с моя спомен, но после той продължаваше: „На другия ден обиколихме цялата колония от хора на изкуството: Е. фон Бодман, В. фон Шолц, отбихме се и при някакъв художник. И все пак тогава нищо не ме радваше. Бях в тежка вътрешна криза… И се върнах доста злочест и нещастен у дома, бях видял какво ми липсваше.“

Хм, какво излиза? Значи цял ден съм обхождал с госта си познати и приятели в околността, а вече нищо не си спомням от това. По-склонен съм да се доверя на неговата памет, отколкото на моята, защото всичко онова е било за него ново, а за мен — нещо обикновено, да, тогава наистина неколкократно бях посещавал за кратко Е. фон Бодман, но не и В. фон Шолц — изглежда, приятелят ми Мартин впоследствие е доразкрасил с въображаеми преживявания и срещи този забравен от мен ден край Боденското езеро. Но за най-главното ми преживяване, останало незабравимо от тази среща, за тежкото неразположение, той изобщо не си спомняше! Беше му се изплъзнало, както на мен обиколката с гостувания при съседите край езерото! И както бе добавил в наивно изложеното описание поне посещението при Щолц, така напълно бе забравил или само бе свел до душевна криза онова разболяване, впечатлило ме дотолкова, че разстроеното му лице и залитащата злощастна фигура се бяха запечатали в съзнанието ми за десетилетия напред. Ох, почти ми се прииска милото дълго писмо на Мартин да бе останало неоткрито, вместо да ме изправя пред такива противоречия и съмнения!

Все пак трябва да поддържам това, което ми нашепва собствената памет, дори ако се наложи да го защищавам срещу всички мними опровержения. Но как странно ни засрамва и смущава все пак всяка среща с вътрешния ни живот, с онези сили, които се подиграват с разума, съзнанието, паметта ни, които диктаторски властвуват над спомените и забравата! Както и да сравнявам едната картина на нашата среща с другата, и двете ми показват прекалено ясно и малко иронично колко се различаваме и от собствената си представа, и от представата на близките за нас. Ето, прекарал бях ден-два заедно със скъп за мен, неочаквано намерен отново приятел от младини, а как и двамата неволно бяхме разигравали театър, като всеки бе мамил и себе си, и другия! За мен Мартин си беше същото свежо, цъфтящо момче с румени бузи и здрава, нормална, може би малко буржоазна нагласа на духа и навярно точно това ме е подтикнало тогава да му представя своето всекидневие и тогавашното си душевно състояние като интересни, весели и завидни, докато в действителност здравата ме притискаха проблемите на писателството, на младия ми брак и на драговолно избрания небуржоазен начин на живот. А той се бе оставил да го учудя и заслепя, дори впоследствие бе разкрасил с всевъзможни допълнения своята „авантюра с Хесе“ и бе премълчал трудните си проблеми, грижите и неувереността си също така успешно, както и аз моите, а сетне бе успял да забрави напълно как тази криза избухна в пристъпа на едно явно тежко телесно заболяване. Едни и същи сили и причини — конфликтите в неговата и в моята душа и необходимостта да не съзнаваме прекалено ясно тези конфликти и за нищо на света да не ги разкриваме пред приятеля — бяха формирали два съвсем различни спомена за пътуването до Гайенхофен, две толкова несходни представи. Както в паметта на Мартин аз бях щастлив гуляйджия, човек на живота и развейпрах, така за мен той бе мил, безобиден човек, за съжаление често сполетяван от тежки стомашни кризи.