Грегъри Робъртс - Шантарам

— Извинявай, татко! — засмях се аз и продължих на марати. — Толкова се радвам да те видя! Къде е Рухмабай?

— Ела! — той ме хвана за ръка, все едно бях дете, и ме поведе през бордея.

Стигнахме няколкото колиби, между които и моята, струпани около чайната на Кумар, близо до полумесеца на морския бряг. Джони Пурата беше там заедно с Джитендра, Касим Али Хюсеин и Мария, жената на Джозеф.

— Тъкмо говорехме за теб! — провикна се Джони, след като се ръкувахме и се поздравихме. — Тъкмо си говорехме, че колибата ти пак е празна, и си спомнихме пожара тогава, първия ти ден тук. Голям беше, на ?

— Беше — промълвих. Сетих се за Раджу и за останалите, загинали в този пожар.

— Е, Шантарам — сгълча ме един глас зад гърба ми на марати, — вече си такъв големец, че не щеш да говориш с простата си селска майка ли?

Завъртях се и видях застаналата наблизо Рухмабай. Наведох се да докосна нозете й, но тя ме спря и допря длани за поздрав. Изглеждаше по-тъжна и по-стара с меката си нежна усмивка, а скръбта беше прошарила силно черната грива на косите й. Но косата израстваше. Дългата коса, която бях видял да пада като умираща сянка, израстваше отново и в гъстите бухнали коси имаше жива надежда.

После тя насочи погледа ми към застаналата до нея жена в бели вдовишки дрехи. Беше Парвати, а до нея стоеше дете. Син. Той се държеше за полите на сарито й. Поздравих я, а после се наведох към момчето, погледнах го в очите и така се смаях, че ченето ми увисна. Обърнах се към възрастните и всички те се усмихнаха и заклатиха глави в отговор, защото детето приличаше досущ на Прабакер. Не просто му приличаше — момчето беше точно копие на човека, когото всички ние обичахме повече от всеки друг, когото познавахме. И когато то ми се усмихна, усмивката, която видях на идеално кръглото му личице, беше неговата — широката усмивка на Прабакер, побираща целия свят.

— Баби диджийе? — попитах. Може ли да го прегърна?

Парвати кимна. Протегнах ръце към него и то дойде при мен без никакви възражения.

— Как се казва? — попитах аз, докато го дундурках на хълбока си и го гледах как се усмихва.

— Прабу — отвърна Парвати. — Нарекохме го Прабакер.

— О, Прабу! Дай целувка на чичо Шантарам! — нареди Рухмабай.

Момченцето ме целуна бързо по бузата, а после обви врата ми с малките си ръчички и ме стисна буйно и силно. Прегърнах го и аз и го притиснах до сърцето си.

— Знаеш ли, Шанту — Кишан поглади издутото си шкембе и се усмихна така, че изпълни света, — твоята къща е празна. Всички сме тук. Можеш да останеш с нас тази вечер. Можеш да спиш тук.

— Помисли си сериозно, Лин — усмихнато ме предупреди Джони Пурата. Пълната Луна се отразяваше в очите му и на нейната светлина яките му бели зъби приличаха на перли. — Ако останеш, ще се разчуе. Първо, тази вечер ще се празнува, а после, като се събудиш, пред колибата ти ще чака дълга-предълга опашка от пациенти, йаар .

Подадох момчето на Парвати, избърсах с длан лицето си и пригладих косата си. Гледах хората, заслушан в дишащата пулсираща, смееща се и боричкаща се музика на бордея навсякъде около мен, и си спомних един от любимите изрази на Кадербай. „Всеки удар на човешкото сърце е цяла вселена от възможности“ — често повтаряше той. Стори ми се, че най-сетне съм разбрал какво е искал да каже с това. Опитваше се да ми обясни, че всяка човешка воля притежава силата да преобрази съдбата си. Винаги съм си мислел, че съдбата е нещо неизменимо, отредено за всеки от нас още при раждането му, и вечно като пътя на звездите. Но внезапно осъзнах, че животът е много по-странен и много по-красив. Истината е, че в каквато и игра да попаднеш, какъвто и да е късметът ти, добър или лош, ти можеш напълно да промениш живота си с една-едничка мисъл, с една-едничка проява на обич.

— Ами, отвикнал съм да спя на земята — усмихнах се на Рухмабай.

— Можеш да спиш на мойто легло — предложи ми Кишан.

— О, не, недей! — протестирах.

— О, да, настоявам! — и той изкара походното си легло и го пренесе в колибата ми, а Джитендра и останалите се скупчиха около мен, притиснаха ме, накараха ме да се подчиня и виковете и смехът ни се понесоха към разтварящата времето морска всевечност.

Защото точно това правим. Правим крачка с единия крак, после с другия. Отново вдигаме очи към ръмженето и усмивката на света.

Мислим. Действаме. Чувстваме. Вливаме своя малък принос в талазите на доброто и злото, които ту заливат света, ту се оттеглят. Влачим сянката на кръста си с надеждата да преживеем още една нощ. Изтласкваме своите храбри души към обещанията на новия ден. С любов — страстното дирене на истина, по-различна от нашата. С копнеж — чистата и неизразима жажда за спасение. Докато съдбата чака, ние продължаваме да живеем. Бог да ни е на помощ. Да ни прости Господ. Живеем.