Грегъри Робъртс: Шантарам

— Ами Гоа? Не можеш да ми кажеш, че и това е било нищо.

— Не. Когато ти дойде в Гоа и ме намери, както знаех, че ще се случи, беше… доста хубаво. Започнах да си мисля: „Ето това ми харесва… Това е, за което говорят…“ Но ти не пожела да останеш. Трябваше да се върнеш… при него … и аз знаех, че той те иска, може би дори има нужда от теб. А не можех да ти кажа какво знам за него, защото му бях задължена и не бях сигурна дали мога да ти се доверя. И те оставих да си тръгнеш. И когато замина, не почувствах нищо. Нищичко. Не исках да бъда опростена за делата ми. Исках да ми се прости… и все още го искам, и точно затова отивам при Халед и Идрис… че не съжалявам за нищо, което се случи, ни най-малко. Вътрешно съм студена, Лин. Харесвам хора, харесвам неща, но не обичам нито едно от тях, дори и себе си, не ме е грижа за нищо. И знаеш ли, странното е, че всъщност не ми се иска да ме е грижа.

И ето, аз вече знаех всичко — цялата истина и всички подробности, които имах нужда да знам от онзи ден в планината, сред смразяващия сняг, когато Кадер ми разказа за нея. Сигурно съм очаквал да се почувствам… удовлетворен, може би, и отмъстен, като я принудя да ми разкаже какво е сторила и защо го е сторила. Сигурно съм се надявал, че като просто изслушам разказа й, той ще ме освободи и ще ме утеши. Но не беше така. Чувствах се изпразнен, изпълваше ме празнотата, която е тъжна, но не и скръбна, жалееща, но — не сломена, и някак увредена, но това само я прави по-чиста и по-ясна. И тогава осъзнах каква е тя, тази празнота — тя си има име, дума, която използваме често, без да разбираме каква вселена от покой е побрана в нея. Тази дума е свобода .

— Доколкото това има значение — казах и посегнах да я погаля по бузата, — аз ти прощавам, Карла. Прощавам ти и те обичам, и винаги ще те обичам.

Устните ни се срещнаха като вълни, които се надигат и сливат стихиите на бурни морета. Сякаш пропадах — свободен, най-сетне откъснат от любовта, която се бе разтворила като лотос в мен. И заедно пропаднахме по цялата дължина на черната й коса до все още топлия пясък в корубата на потъналата лодка.

Щом устните ни се откъснаха, звездите се втурнаха през тази целувка и се изсипаха в морскозелените й очи. Извечен копнеж струеше от тях към моите. Извечна страст изтече от моите сиви очи в нейните. Цялата жажда, цялото плътско и измъчено от надежди копнение се преливаше от очи в очи — мигът на срещата ни, веселите остроумия в „При Леополд“, Стоящите Баба, Селото в небето, холерата, пълчищата плъхове, тайните, които тя ми шепнеше, преди да се унесе в тежък сън, пеещата лодка, която плаваше по водите на наводнението под „Портата“, бурята, когато се любихме за първи път, радостта и самотата в Гоа и нашата любов, хвърляща отразени сенки по стъклото в последната нощ преди войната.

И нямаше повече думи. Нямаше повече остроумия, докато я изпращах до паркиралото наблизо такси. Целунах я отново — дълга целувка за сбогом. Тя ми се усмихна. Това беше добра усмивка, красива усмивка, почти най-прекрасната нейна усмивка. Гледах как червените стопове на таксито се замъгляват и размиват, и най-сетне изчезват в далечния мрак.

Останал сам на странно притихналата улица, аз се запътих към бордея на Прабакер — винаги го наричах в мислите си бордея на Прабакер и все още го наричам — за да си прибера мотора. Сянката ми се въртеше под всяка улична лампа, влачеше се неохотно подире ми, а после се втурваше напред. Песните на океана заглъхнаха. Пътят пресичаше ширналия се бряг към големите улици с три платна на новия полуостров, отвоюван от морето, камък върху камък, споени с хоросан, край неспирно растящия островен град.

Празнични звуци заливаха пътя от всички околни улици. Фестивалът беше свършил и хората се завръщаха по домовете си. Дръзки момчета на колела се стрелкаха между минувачите с шеметна скорост, но без да закачат дори нечий ръкав. Невъзможно красиви момичета в яркоцветни нови сарита се промъкваха между погледите на младежите, напоили ризите и кожата си с аромата на сапун със сандалово дърво. Деца спяха на раменете на татковците си и отпуснатите им ръце и крака висяха надолу като простряно мокро пране. Някой запя любовна песен и десетина гласа започнаха да отпяват след всеки стих. Всички мъже и жени, които се прибираха в своята колиба в бордея или в хубавия си апартамент, се усмихваха, заслушани в романтичните глупави думи.

Тримата пеещи младежи до мен забелязаха усмивката ми и повдигнаха въпросително длани. Вдигнах ръце във въздуха и запях припева заедно с тях — за тяхно учудване, че го знам. После непознатите ръце ме обгърнаха и понесоха свързаните ни от песента души към несъкрушимите съборетини на бордея. „Всеки на този свят е бил индиец в поне един предишен живот“. И когато се сетих за нея, се засмях.