Грегъри Робъртс - Шантарам

— Защо не ми каза, Карла?

Тя се усмихна тъжно, изпъна крака и зарови босите си стъпала в пясъка. Вперила очи в малките каскади от мек пясък, които се преливаха върху тях, тя заговори с глух, равен тон, все едно диктуваше писмо — или може би си спомняше писмо, което някога ми бе написала и никога не бе ми го изпратила.

— Знаех какво ще ме попиташ и мисля, че затова толкова отлагах да се свържа с теб. Показвах на хората, че съм тук, разпитвах за теб, но до днес не предприех нищо, защото… знаех, че ще ме попиташ.

— Ако това ще те улесни — прекъснах я по-рязко, отколкото възнамерявах, — знам, че ти си запалила двореца на мадам Жу…

— Гани ли ти го каза?

— Гани? Не. Сам се досетих.

— Гани го направи за мен, той го уреди. Тогава беше последният ми разговор с него.

— Последният ми разговор с него беше около час, преди да умре.

— Той разказа ли ти нещо за нея? — попита тя, може би с надеждата, че има неща, които няма да се наложи да ми разказва.

— За мадам Жу? Не. Нищичко не каза.

— Той ми разказа… много неща — въздъхна тя. — Запълни няколко пропуска. Мисля, че точно Гани ме подтикна да мина границата. Той ми каза, че е възложила на Раджан да те следи и че е дръпнала конците на ченгетата да те арестуват само защото Раджан й съобщил, че си спал с мен. Винаги съм я мразила, но това реши всичко. Просто… беше прекалено. Тя нямаше да ми позволи да го имам това време с теб. Нямаше да ми позволи. Затова припомних някои дългове на Гани и той го уреди. Бунтът. Пожарът беше голям. И аз участвах в разпалването му.

Гласът й секна, тя гледаше стъпалата си в пясъка и стисна челюсти. Отразени светлини блестяха в очите й. За миг си представих как са пламтели от огъня тези очи, докато е наблюдавала горящия Дворец.

— Знам и за Щатите — обадих се след малко. — Знам какво се е случило там.

Тя бързо ме погледна и го прочете в очите ми.

— Лиса. — Не отговорих. А после мигновено, по женски се досети за онова, което нямаше как да знае, и се усмихна. — Това е хубаво — Лиса и ти. Ти и Лиса. Много хубаво.

Изражението ми не се промени и усмивката й угасна, когато отново се загледа в пясъка.

— Ти убивал ли си някого, Лин?

— Кога? — Не бях сигурен дали говори за Афганистан, или за по-малката война с Чуха и бандата му.

— Изобщо.

— Не.

— Радвам се — въздъхна тя отново. — Иска ми се…

Тя отново се умълча. Някъде далече зад пустия плаж чувахме звуците на фестивала — радостен гръмогласен смях, който надвикваше врявата на духовия оркестър. Много по-близо до нас музиката на океана струеше по мекия, податлив плаж и палмите над нас трептяха от прохладния ветрец.

— Когато отидох там… Когато влязох в къщата му, в стаята, където стоеше, той ми се усмихна. Всъщност… ми се зарадва. И за частица от секундата размислих и ми се стори, че… всичко е приключило. А после забелязах нещо, там, в средата на усмивката му… нещо мръсно, и… той каза… „Знаех си, че ще дойдеш за още някой ден“… или нещо подобно. И той… той, той започна да се оглежда, сякаш за да се увери, че никой няма да ни завари…

— Спокойно, Карла.

— Когато видя пистолета, стана по-лошо, защото започна… не да ме моли… а да се извинява … и беше съвсем ясно, съвсем ясно, че знае какво ми е сторил… Той знаеше… всичко и колко беше гадно. И това беше още по-лошо. Нямаше много кръв. Аз очаквах да има. Може би е текла по-късно. Останалото не го помня, свестих се чак в самолета, с ръката на Кадер около раменете ми.

Тя замълча. Наведох се да вдигна една конична раковина, чиито спирали се спускаха до остър, счупен връх. Стиснах я в ръка и тя убоде кожата ми, а после я хвърлих върху пясъчните вълни. Когато отново я погледнах, забелязах, че тя се е втренчила в мен и се мръщи.

— Какво искаш? — попита ме прямо.

— Искам да знам защо никога не ми каза за Кадербай.

— Откровено ли да ти го кажа?

— Разбира се.

— Не можех да ти се доверя — заяви тя, отново, без да ме гледа в очите. — Не точно — искам да кажа, че не знаех дали мога да ти имам доверие. Мисля… сега… знам , че от самото начало съм могла да ти се доверя.

— Така. — Зъбите ми се докосваха, устните ми не помръднаха.

— Опитах се да ти кажа. Опитах се да те накарам да останеш с мен в Гоа, знаеш.

— Това щеше да промени нещата — сопнах се, но после въздъхнах също като нея и смекчих тона. — Би могло да промени нещата, ако ми беше казала, че работиш за него… че си ме вербувала за него.

— Когато избягах… Когато заминах за Гоа, ми беше много тежко онова със Сапна… идеята беше моя. Това знаеше ли го?