Грегъри Робъртс - Шантарам

— Знам. Адска гадост.

— Беше смахнато. Направо щях да откача от цялата сцена. Не знам точно защо. А пък Ула им каза, че наследила много пари от баща си — те са много богати, семейството на Ула. Градът в Германия, в който е родена тя, практически е тяхна собственост, но когато затънала с дрогата, те я отрязали. Години наред не получавала от тях никакви вести, докато баща й не умрял. И затова когато наследила парите, й хрумнало да се върне и да потърси Модена. Чувствала се виновна, каза тя, и не можела да се понася. И го намерила. Той я чакал. И когато отидох да я видя, те бяха заедно, като… като в някаква любовна история.

— Дяволите да ме вземат, бил е прав за нея! — казах тихо. — Той ми каза… че знаел , че тя ще се върне тук заради него, и тя се върна. Аз не го вярвах нито за миг. Мислех си, че той е полудял.

— Как само седяха заедно, той — на коленете й… Нали познаваш „Пиета“ на Микеланджело? Изглеждаха точно така. Беше толкова странно! Направо ме потресе. Някои неща са толкова странни, че те ядосват, знаеш ли?

— Какво искаше тя?

— За какво говориш?

— Защо те е извикала в хотела?

— Аха, разбирам — поусмихна се тя. — Ула винаги иска нещо.

Вдигнах вежда и се вторачих в нея, ала не казах нищо:

— Искаше да уредя паспорт за Модена. Той е тук от години. Пресрочил си е визата. И има някои проблеми с испанската полиция под собственото си име. За да се върне в Европа, има нужда от нов паспорт. Би могъл да мине за италианец. Или може би португалец.

— Остави това на мен — казах спокойно. Мислех, че най-сетне съм разбрал причината тя да ме помоли за среща. — Утре ще се заема. Знам как да се свържа с него за снимки и за всичко — въпреки че неговото лице няма как да го сбъркаш при митническа проверка. Ще го уредя.

— Благодаря. — Тя така пламенно ме погледна в очите, че сърцето ми заблъска в гърдите. „Винаги е глупашка грешка да оставаш насаме с някого, когото не е бивало да обичаш“ — беше казал веднъж Дидие.

— Какво правиш, Лин?

— Седя тук с теб.

— Не, питам те какво мислиш да правиш? В Бомбай ли смяташ да останеш?

— Защо?

— Щях да те питам… дали искаш да дойдеш с мен да намерим Халед.

Засмях се, но тя не се засмя с мен.

— Това е второто най-добро предложение, което получавам днес.

— Второто най-добро? — произнесе тя провлачено. — А какво е първото?

— Поканиха ме да отида на война в Шри Ланка.

Тя присви сърдито устни, но аз вдигнах ръце и заговорих бързо:

— Шегувам се, Карла, шегувам се. Не се връзвай. Тоест, вярно е за поканата да замина за Шри Ланка, но просто… знаеш как е.

Тя се успокои и отново се усмихна.

— Отвикнала съм. Много време мина, Лин.

— Е… сега защо ме каниш?

— Защо не?

— Това не става, Карла, и го знаеш.

— Добре — въздъхна тя, погледна ме, а после се обърна и се загледа във вятъра, който навяваше пясъка като вълни. — Сигурно съм се надявала да намеря нещо като… като онова, което имахме в Гоа.

— Ами… Джит ! — попитах аз, пренебрегвайки предоставената ми от нея благоприятна възможност. — Той как приема твоето заминаване да търсиш Халед?

— Всеки от нас живее своя живот. Правим каквото искаме. Ходим, където искаме.

— Звучи ми… лежерно — отбелязах аз. Трудно ми беше да намеря дума, която не е лъжа, но няма да я обиди. — Дидие ми го описа доста по-сериозно, каза, че те е помолил да се ожениш за него.

— Помоли ме.

— И?

— Какво „и“?

— И ти… ще се ожениш ли за него?

— Да, мисля, че да.

— Защо?

— Защо не?

— Не започвай пак.

— Извинявай — въздъхна тя и се усмихна уморено. — Движа се в друга среда. Защо ще се оженя за Джит? Той е свестен, здрав и има пачки. И, хей, мисля, че ще харча парите му по-добре от него.

— Значи ми казваш, че за тази любов си готова да умреш.

Тя се засмя, после се обърна към мен и изведнъж стана отново сериозна. Очите й, избледнели на лунната светлина; очите й, зелени като водни лилии след дъжд; дългата й коса, черна като горски речни камъни, косата й, попила сякаш самата нощ, обгърната от пръстите ми; устните й, огрени от пламенно сияние, устни, меки като листенцата на камелия, стоплени от таен шепот. Красива. И аз я обичах. Все още я обичах толкова много, толкова силно, но в тази любов нямаше нито плам, нито сърце. Онази съкрушителна любов, онази безпомощна, мечтателна, възвишена любов си бе отишла. И изведнъж, в тези мигове на… студено възхищение, може би… аз разбрах, че някогашната й власт над мен също си е отишла. Нещо повече, тази власт се е преселила в мен и е станала моя. Аз държах всички карти. И тогава поисках да узная. Не ми стигаше просто да приема случилото се между нас. Исках да знам всичко.