Грегъри Робъртс: Шантарам

Не знаех какво ще правя. Първото беше ясно — имах дълг към якия афганец, Назир. Веднъж, когато му говорех за вината, която продължавах да изпитвам за смъртта на Кадер, той ми каза: „Добра пушка, добър кон, добър приятел, добра битка — ти сещаш се за по-добър начин Великия Хан, той да умре?“ И мъничка частица от това чувство я имаше и в мен. По някакъв начин беше справедливо — макар и да не можех да го обясня дори на себе си — и ми подобаваше да рискувам живота си в компанията на добри приятели на важна мисия.

А имаше и още толкова много, което трябваше да науча, толкова много, на което искаше да ме научи Кадербай. Знаех, че учителят му по физика, мъжът, за когото ми разказа в Афганистан, беше в Бомбай. А другият му учител, Идрис — във Варанаси. Ако успеех да се върна в Бомбай след мисията на Назир в Шри Ланка, имаше цял свят от знания, който чакаше да го открия и да му се насладя.

Междувременно в града мястото ми в Съвета на Санджай беше подсигурено. Там имаше работа и пари, и малко власт. За известно време братството щеше да ме опази от дългата ръка на австралийския закон. Имах приятели в Съвета и в „При Леополд“, и в бордея. И, да, може би имаше дори шанс за любов.

Подминах мотора и продължих пеша към бордея. Не знаех защо. Следвах инстинкт, а може би ме теглеше кръглата Луна. Тесните улички, тези лъкатушни алеи на борбата и мечтите ми бяха толкова познати и така уютни и сигурни, че се чудех как съм могъл да се страхувам някога. Скитах без цел и посока, вървях от усмивка към усмивка, когато мъжете, жените и децата, моите бивши пациенти и съседи поглеждаха и ме виждаха да минавам. Вървях през мъгли от аромати на гозби и сапуни за баня, на обор и керосинови лампи, на ливан и сандалово дърво, струящи от хиляди малки храмове в хиляди малки домове.

На ъгъла на една от пътеките се сблъсках с един мъж и щом вдигнахме лица, за да се извиним един на друг, в същия миг се познахме. Беше Мукеш, младият крадец, който ми помагаше в килиите в „Колаба“ и в затвора „Артър Роуд“, човекът, когото бях настоял да освободят, когато Викрам плати да ме пуснат.

— Линбаба! — извика той и ме награби за раменете. — Колко се радвам да те видя! Арей! Какво става?

— Просто наминах — засмях се и аз. — А ти какво правиш тук? Чудесно изглеждаш! Как си, по дяволите?

— Няма проблеми, баба! Билкул фит, хаин! Съвсем здрав съм!

— Ял ли си? Един чай ще пиеш ли?

— Не, благодаря, баба. Закъснявам за среща.

— Ачча? — измърморих. Така ли?

Той се наведе към мен и зашепна:

— Това е тайна, но на тебе знам, че мога да ти се доверя, Линбаба. Имаме среща с онези, дето са със Сапна, цар на крадците.

— Какво?

— Да — прошепна той. — Тия хора, те наистина го познават тоя Сапна. Говорят с него почти всеки ден.

— Не може да бъде — казах.

— О, да, Линбаба. Те са му приятели. А ние стягаме войска, войската на бедняците. Ще ги научим тия мюсюлмани кой е истинският шеф тук, в Махаращра! Тоя Сапна, той убил мафиотския бос Абдул Гани в собствения му дом и пръснал парчетата от тялото му из цялата къща! И мюсюлманите след това почват да се учат да се страхуват от нас. Трябва да вървя. Няма да мине много време и ще ни видиш, нали така? Довиждане, Линбаба!

И той хукна по пътеките. Обърнах се, продължих без усмивка и изведнъж ме обзе безпокойство и яд, и безнадеждност. И тогава, както винаги, градът, Бомбай, моят Мумбай, ме издигна на широкия си гръб, чиято вечност вдъхваше сили. Пред мен изникна тълпа вярващи, струпали се пред голямата нова колиба на Сините сестри. Мъже и жени стояха най-отзад, а други седяха или коленичеха в осветения от меко сияние полукръг пред прага. И там, на вратата, в ореола на лампите, обвити в струите на син дим от благовония, стояха самите сини сестри. Лъчезарни. Ведри. Създания, излъчващи такова сияйно състрадание, такъв върховен покой, че в моята сломена душа на изгнаник аз се заклех да ги обикна така, както ги обикваше всеки зърнал ги мъж и жена.

В този момент усетих как някой ме дърпа за ръкава, обърнах се и видях призрака на една гигантска усмивка и дребосък, прикрепен към нея. Призракът ме дърпаше, щастливо ухилен. Протегнах ръце и го притиснах в прегръдка, а после бързо се наведох и докоснах нозете му — традиционният поздрав за баща или майка. Беше Кишан, бащата на Прабакер. Каза, че дошли в града за празника с Рухмабай, майката на Прабакер, и вдовицата му Парвати.

— Шантарам! — смъмри ме той, когато му заговорих на хинди. — Да не би да си забравил своя прекрасен марати?