Грегъри Робъртс - Шантарам

Той млъкна и вдиша през нос, стиснал устни. Присви очи срещу блясъка на сияйното море и несекващия свеж вятър. Зад нас се носеха шумовете на бордея — виковете на амбулантни търговци, плющенето на дрехи върху камъните в перачницата, крясъците на играещи деца, свадливите наддумвания и дрънчащата музика за Прабакеровия ханш.

— Никак не й било лесно, Лин. Когато я изхвърлили, била в напреднала бременност с мен. Преместила се при клошарите отсреща, около „Крофорд Маркет“, носела бяло вдовишко сари и се преструвала, че е била омъжена и съпругът й е починал. Налагало й се — наложило й се да стане вдовица за цял живот още преди да се омъжи. Затова никога не съм се женил. На трийсет и осем години съм. Мога много добре да чета и пиша — майка ми се погрижи да получа образование — и водя счетоводството на всички магазини и предприятия в бордея. Пресмятам данъците на всички, които си ги плащат. Трябваше да се оженя преди петнайсет, дори двайсет години. Но тя беше вдовица цял живот — заради мен. И затова не можех. Просто не можех да си позволя да се оженя. Все се надявах да го видя, моряка с най-хубавия мустак. Майка ми имаше една много стара, избеляла снимка на тях двамата, много строги и сериозни. Затова се заселих тук. Все се надявах да го видя. Така и не се ожених. Тя почина миналата седмица, Лин. Майка ми почина миналата седмица.

Той се обърна към мен. Бялото на очите му блестеше от сълзите, които не пускаше да потекат.

— Тя почина миналата седмица. И сега се женя.

— Съжалявам за майка ти, Джони. Но съм сигурен, че тя би искала да се ожениш. Мисля, че ти ще си добър баща. Всъщност знам, че ще си добър баща. Сигурен съм.

Той ме гледаше и очите му ми говореха на език, който чувствах, но не разбирах. Когато го оставих, той се взираше в морския безкрай, накъсан от вятъра на малки бели гребени.

Върнах се през бордея в клиниката. Разговорът с Аюб и Сидхарта — двамата младежи, които бях обучил да работят в нея, ме увери, че всичко е наред. Дадох им пари да ги пазят за спешни случаи. Оставих пари и на Прабакер за сватбените приготовления. Посетих Касим Али Хюсеин и се оставих да ми натрапи любезността да ме почерпи с чай. Дойдоха и Джитендра и Ананд Рао, двама бивши мои съседи, заедно с още неколцина мъже, мои добри познати. Касим Али поведе разговора и заговори за сина си Садик, заминал да работи в Залива. Говорехме за религиозни и обществени конфликти в града, за строежа на кулите близнаци, който щеше да завърши след поне две години, и за сватбите на Прабакер и Джони Пурата.

Срещата беше сърдечна и весела и когато станах да си тръгна, бях изпълнен със силата и увереността, които тези честни, обикновени, прилични хора винаги ми вдъхваха. Ала не бях изминал и няколко крачки, когато младият сикх Ананд Рао ме настигна и тръгна с мен.

— Линбаба, тук имаме проблем — каза той тихо. И в най-веселите мигове той бе необичайно сериозен, но сега изражението му беше недвусмислено мрачно. — Онзи Рашид… Оня, дето живяхме в една колиба с него, помниш ли го?

— Да. Рашид. Помня го — отговорих и си спомних изпитото лице с брада и неспокойните, виновни очи на мъжа. Двамата с Ананд ми бяха съседи повече от година.

— Той прави лоши работи — заяви Ананд Рао. — Жена му и сестра му дойдоха от родното им място. Когато те дойдоха, аз се изнесох от оная колиба. Сега той живее сам с тях, вече доста време.

— И… какво ? — попитах, докато вървяхме заедно по пътя. Нямах представа накъде бие Ананд Рао, нямах и търпение. Беше от онези неясни, пълни с намеци оплаквания, каквито ми отправяха почти всеки ден, докато живеех в бордея. Най-често тези оплаквания не водеха до нищо. И най-често беше най-добре да не се набърквам в тях.

— Ами… — Ананд Рао се подвоуми, вероятно усетил нетърпението ми. — Това е… той е… има нещо много лошо и аз съм… трябва да има…

Той млъкна и се вторачи в обутите си със сандали крака. Сложих ръка на широкото му, гордо, кльощаво рамо. Той бавно вдигна глава и ме погледна в очите с безмълвна молба.

— С пари ли е свързано? — Бръкнах в джоба си. — Пари ли ти трябват?

Той се сви, като да го бях напсувал. Гледаше ме, а после се обърна и тръгна обратно през бордея.

Вървях по познатите улици и се убеждавах, че всичко е наред. Ананд Рао и Рашид делиха колиба повече от две години. Ако се караха, защото жената и балдъзата на Рашид се бяха преместили в града и Ананд е трябвало да се изнесе, това можеше да се очаква. И не беше моя работа. Засмях се, тръснах глава и се опитах да се досетя защо ли Ананд Рао се обиди толкова, когато му предложих пари. Разумно беше да го предположа и да му предложа. За трийсетте минути път от бордея до „При Леополд“ дадох пари на петима души, включително на Зодиакалните Джорджовци. „Ще го преживее, каквото и да е — казах си. — Във всеки случай, това няма нищо общо с мен“. Но лъжите, когато лъжем себе си, са призраци, които в полунощ обикалят из празната къща. И въпреки че пропъдих Ананд и бордея от мислите си, усещах дъха на тази призрачна лъжа по лицето си, докато вървях през онзи горещ следобед по дългия, гъмжащ от хора „Козуей“.