Грегъри Робъртс - Шантарам

Щом влязох в бара, Дидие ме сграбчи за ръката още преди да успея да кажа нещо или да седна, обърна ме и ме поведе към едно чакащо навън такси.

— Навсякъде те търсих — изпухтя той, когато таксито потегли. — В такива неописуемо гадни дупки се завирах да те търся!

— Все това ми разправят.

— Е, Лин, наистина трябва да се опиташ да прекарваш повече време на места, където сервират приличен алкохол. Може да не улесни издирването ти, но поне ще го направи далеч по-приятно.

— Къде отиваме, Дидие?

— Великата стратегия на Викрам — моята собствена великолепна стратегия, моля, моля — за пленяване на студеното, каменно английско, сърчице на Летиша вече се разгръща сега, докато си говорим.

— Да, да, пожелавам му всичко най-хубаво — намръщих се, — обаче съм гладен и смятах да мляскам много силно над чиния пулао в „При Леополд“. Остави ме тук.

— Но не! Не е възможно! — възрази Дидие. — Летиша е много инат жена. Тя не би приела злато и диаманти, ако настояват да ги вземе. И няма да участва в стратегията, освен ако някой не я убеди. Някой като теб, приятелю. И това трябва да се постигне до половин час. Точно до три часа и шест минути.

— Кое те кара да мислиш, че Лети ще ме послуша?

— Ти си единственият сред нас, когото тя не мрази в момента и не го е мразила някога в миналото. В устата на Летиша твърдението „Не те мразя“ е поема за страстна любов. Ще те изслуша, сигурен съм. А без тебе планът ще се провали. А пък добрият Викрам — все едно да се влюбиш в жена като Летиша не е достатъчно доказателство за умопомрачението му — вече рискува живота си няколко пъти, за да осъществи този план. Представа нямаш каква подготовка му ударихме двамата с него само заради този момент.

— На мен обаче никой не ми е казал — сопнах се. Все още мислех за вкусното пулао в „При Леополд“.

— Но нали точно затова те търсих из цяла „Колаба“! Нямаш избор, Лин. Трябва да му помогнеш. Познавам те. В теб, също както и в мен, се таи нездрава вяра в любовта и двамата сме запленени от лудостта, която тя вдъхва на жертвите си!

— Аз не бих го извъртял така, Дидие.

— Върти го, колкото си искаш — отвърна той и се разсмя за пръв път, откакто го видях. — Но и ти си заразен от любов, Лин, и в душата си знаеш, че си длъжен да помогнеш на Викрам, така както и аз съм длъжен да му помогна.

— Господи… — омекнах аз и запалих цигара, за да залъжа глада. — Ще помогна с каквото мога. Какъв е планът?

— Ами, доста е сложен…

— Чакай малко. — Вдигнах бързо ръка, за да го прекъсна. — Този ваш план опасен ли е?

— Ами…

— И включва ли закононарушения?

— Ами…

— Така си и мислех. Тогава нищо не ми казвай, докато не стигнем. Имам си достатъчно грижи.

— D’accord. Знаех си аз, че на теб може да се разчита. Alors , като говорим за грижи, имам малка новина, която може и да ти е от помощ.

— Да чуем.

— Жената, която е подала оплакване за теб, жената, която те вкара в затвора, не е индийка. Научих го, няма никакво съмнение. Тя е чужденка, която живее тук, в Бомбай.

— И нищо друго?

— Не, съжалявам, друго няма. Не и този път. Но няма да мирясам, докато не разбера всичко.

— Благодаря ти, Дидие.

— Нищо работа. Добре изглеждаш, между другото. Може би дори по-добре отпреди да влезеш в затвора.

— Благодаря. Качил съм малко и съм малко по-стегнат.

— И малко… по-луд… може би?

Засмях се, но отбягвах погледа му, защото беше вярно. Таксито спря пред гара „Марин Лайне“. Марин Лайне беше първата железопътна гара след централната, при Чърчгейт депо. Качихме се по стъпалата и заварихме Викрам да ни чака на един от пероните заедно с няколко свои приятели.

— Заеби! Слава Богу, че си тук , пич! — Той стисна трескаво ръката ми с две ръце. — Мислех си, че няма да дойдеш.

— Къде е Летиша? — попита Дидие.

— По-надолу, на перона, йаар . Купува си изстудено питие. Виждаш ли я ето там, точно зад магазинчето за чай?

— Аха, да, И тя не знае нищо за плана?

— Нищичко, човече. Толкова съм нервен, че работата ще се издъни, йаар . Ами ако бъде убита, Дидие? Пич, хич няма да е добре за нас, ако моето предложение я убие!

— Убийството й определено ще е кофти начало — отбелязах.

— Спокойно, всичко ще е наред — зауспокоява го Дидие, въпреки че си бършеше челото с напарфюмирана кърпичка, а очите му шареха по коловозите за приближаващ влак. — Ще стане. Трябва да вярваш.

— Точно това са казвали и в Джоунсвил, йаар .

— Какво искаш от мен, Викрам? — попитах с надеждата да го поуспокоя.