Грегъри Робъртс - Шантарам

Абдул Гани завърши обиколката на работилницата — показа ми компютрите, фотокопирите, печатните преси, машините за изрязване на профили и запасите от специални мастила и пергаментови хартии. Когато разгледах всичко, необходимо за първи урок, той предложи да ме закара обратно до „Колаба“. Отказах и го попитах дали мога да поостана при фалшификаторите от Шри Ланка. Той изглеждаше доволен от ентусиазма ми или беше може би просто развеселен. Когато ме остави, чух тежката му въздишка — тъгата от тежката загуба го обзе отново.

Тримата с Кришна и Вилу пихме чай и разговаряхме три часа без прекъсване. Макар да не бяха братя, и двамата бяха тамилски шриланкци и идваха от едно и също село на полуостров Джафна. Конфликтът между Тамилските тигри — Тигрите на освобождението на Тамил Плам — и армията на Шри Ланка беше изтрил селото им от лицето на Земята. Почти всички членове на семействата и на двамата бяха мъртви. Младежите избягали заедно със сестрата на Вилу, един братовчед, бабата и дядото на Кришна и двете му малки племенници — и двете под петгодишни. Една рибарска лодка ги докарала в Индия, по канала за хора между Джафна и крайбрежието на Коромандел. Стигнали в Бомбай и заживели на тротоара под найлони.

Първата година оцелели, приемайки зле платена работа като общи работници, извършвали и най-различни дребни престъпления. А после, един ден, техен съсед от тротоара научил, че могат да пишат и четат добре на английски, и ги помолил да му подправят някакъв документ за лиценз. Справили се добре и това постепенно докарало увеличаващ се поток от клиенти под найлоновата им тента на бомбайския тротоар. Когато чул за уменията им, Абдул Гани препоръчал на Кадербай да им се даде възможност да се докажат.

Две години по-късно, по времето, когато се запознах с тях, Кришна и Вилу си деляха голям удобен апартамент заедно с оцелелите членове на семействата си, спестяваха пари от щедрите си заплати и вероятно бяха най-преуспелите фалшификатори в Бомбай — фалшификаторската столица на Индия.

Исках да науча всичко. Нуждаех се от мобилността и сигурността, които ми предлагаха техните умения за фалшифициране на паспорти. Те говореха английски добре. Моят ентусиазъм подсилваше вроденото им дружелюбие и първата ни среща протече в добро настроение. Това бе благоприятно начало за новото приятелство.

Седмица след тази среща ходех при Кришна и Вилу всеки ден. Младежите работеха дълги часове и понякога оставах при тях по десет часа — гледах ги как действат и им задавах стотиците си въпроси. Паспортите, които обработваха, се разделяха на две основни групи — истински употребявани паспорти и празни и неизползвани. Използваните паспорти бяха крадени от джебчии, изгубени от туристи или продадени от отчаяни наркомани от Европа, Азия, двете Америки и Океания. Чистите паспорти бяха рядкост. Продаваха ги подкупни служители от консулства, посолства и отдели по емиграцията — от Франция през Турция до Китай. Озовалите се в зоната на влияние на Кадербай бяха незабавно купувани на всякаква цена и давани на Кришна и Вилу. За образец ми показаха празен, оригинален, неизползван паспорт от Канада. Държаха го в огнеупорен сейф заедно с други — от Великобритания, Германия, Португалия и Венецуела.

С достатъчно търпение, вещина и ресурси двамата фалшификатори можеха да променят почти всичко в един паспорт според изискванията на новия му ползвател. Сменяха снимките, имитираха ръбовете и нащърбванията на тежък печат със скромна кукичка за плетене. Понякога внимателно премахваха шевовете, свързващи листите, и заменяха цели групи страници с чисти от втори паспорт. Дати, детайли и печати — всички те бяха променяни или изтривани с химически разтворители. Новите данни се нанасяха със съответния нюанс, избран от подробен каталог на печатарските мастила. Някои от промените бяха незабележими и за внимателното око на експертите, а при рутинните проверки нищо не се забелязваше.

През тази първа седмица, докато изучавах занаята с паспортите, намерих нов, сигурен и удобен апартамент за Ула в съседно „Тардео“, недалеч от джамията „Хаджи Али“. Лиса Картър, която идваше почти всеки ден при нея в апартамента на Абдула — и гостуваше много по-интимно на самия Абдула — се съгласи да й стане съквартирантка на новото място. Преместихме багажа им с малка флотилия от таксита. Двете жени се харесваха и се разбираха добре. Пиеха водка, лъжеха се на скрабъл и на карти, гледаха едни и същи филми на видео и си разменяха дрехите. Освен това през седмиците, прекарани в учудващо добре оборудваната кухня на Абдула, бяха открили, че всяка харесва как готви другата. Новият апартамент беше ново начало за тях и въпреки че Ула продължаваше да се страхува от Маурицио и неговите мошеничества, двете с Лиса бяха щастливи и оптимистично настроени.