Грегъри Робъртс - Шантарам

Когато влязох, той вдигна очи и се усмихна, а после пак се съсредоточи върху везните. Първо теглеха подредените по вид златни верижки и гривни отделно, а после накуп. Количествата се записваха в регистър и сверяваха с отделен регистър от продажбите на Жавери базар.

Този ден, след по-малко от два часа, откакто Кадербай ми говори за доброто и злото, гледах как теглят и описват купчините златни верижки и тежките грубо изработени гривни, и усещах как потъвам в мрачно настроение, от което не можех да се отърся. Радвах се, че Кадербай ми беше наредил да оставя Маджид и да започна работа при Абдул Гани. Жълтият метал, вълнуващ толкова милиони хора в Индия, ме нервираше. Работата с Халед Ансари и валутата ми допадаше повече. Знаех, че и фалшифицирането на паспорти при Абдул Гани ще ми хареса — в края на краищата те бяха най-важното за беглеца. Но работата със злато в такива огромни количества ме изнервяше. Златото пали очите с различна по вид и цвят алчност. Парите почти неизменно са само средство за някаква цел; но златото само по себе си е цел за мнозина и страстта към него е онова, което руши любовта.

Тръгнах си от Маджид, след като му съобщих, че Кадербай ме праща на друга работа. Не му казах, че ме пращат да работя с Абдул Гани в бизнеса с паспортите. И Маджид, и Гани бяха членове на съвета на Кадеровата мафия. Бях сигурен, че те знаят същността на всяко засягащо ме решение, преди аз да съм го научил. Ръкувахме се. Той ме придърпа към себе си в тромава, скована прегръдка. Усмихна се и ми пожела успех. Усмивката му беше престорена, но в нея нямаше злоба. Маджид Рустем просто беше от тези, които смятат, че усмивката е волеви акт. Благодарих му за търпението, но не му се усмихнах.

Докато обикалях за последен път бижутерите на базара Жавери, ме мъчеше някакво колебливо, нервно безпокойство. Онзи внезапен гняв, който придружава чувството за напразни усилия, облещената, стиснала юмруци тревога, която често избликва, ако животът ти е обезсмислен и пропилян. Би трябвало да съм щастлив или поне доволен. Имах уверението на Кадер, че нищо не ме заплашва. Изкарвах добри пари. Работех всеки ден с купища злато, високи по метър. Щях да науча всичко, което ми бе нужно да знам за бизнеса с фалшиви паспорти. Можех да си купя всичко, което поискам. Бях здрав, силен и свободен. Би трябвало да съм доволен.

„Щастието е мит — бе казала Карла. — Измислено е, за да ни кара да купуваме разни неща.“ И докато думите й се носеха по потока на мрачното ми настроение, докато си спомнях лицето и гласа й, си помислих, че може би в крайна сметка тя е права. После се сетих как по-рано днес Кадербай ми заговори, сякаш бях негов син. И в това имаше щастие, не можех да го отрека. Но то не стигаше — колкото и истинско, дълбоко и някак чисто да бе това чувство, не беше достатъчно силно, за да ми повдигне духа.

Тренировката ми с Абдула този ден беше много напрегната. Той прие необщителността ми и двамата мълчаливо започнахме да изпълняваме уморителните упражнения. След душа ми предложи да ме закара у нас с мотоциклета. Носехме се по Огъст Кранти Марг — от крайбрежието на Брийч Кенди навътре към сушата. Бяхме без каски и горещият сух вятър развяваше косите и свободните ни ризи — същинска въздушна река. Изведнъж група мъже пред едно кафене привлече вниманието на Абдула. Предположих, че са иранци като него. Той зави и спря на около трийсет метра от тях.

— Ти стой тук при мотора — каза той, угаси двигателя и свали степенката. Слязохме и двамата. Той не отделяше очи от групата. — Ако стане напечено, яхай мотора и отпрашвай.

Тръгна по тротоара към мъжете. Докато вървеше, върза дългата си черна коса на опашка и свали часовника си. Прибрах ключовете на мотора и тръгнах след него. Един от тях забеляза Абдула и го позна. Избъбри някакво предупреждение. Останалите бързо се обърнаха. Боят започна, без да си кажат нито дума. Те му се нахвърляха диво, замахваха и се блъскаха един в друг в яростта си да го ударят. Абдула не помръдваше от мястото си, прикрил глава с юмруци, притиснати до слепоочията. Лактите пазеха тялото му. Когато яростта на първоначалната атака спадна, той започна да удря наляво и дясно и винаги уцелваше. Изтичах при него и смъкнах един мъж от гърба му. Препънах го с крак и той падна. Опита се да се изтръгне от хватката ми и ме повлече надолу. Паднах настрани до него с коляно на гърдите му и го изтресох в слабините. Той понечи да стане и аз го ударих пет-шест пъти по бузата и ченето. Оня се прекатури, сви колене и ги притисна към гърдите си.