Грегъри Робъртс - Шантарам

— Я пак?

— Така да се каже — намекна ми Близнака и ми смигна непристойно.

— Хайде малко по-сериозно! — скастри го Скорпиона. — Сексуалната мотивация, Лин. Какво ще кажеш за нея?

— За какво точно питаш?

— Ами, провеждаме едни дебати…

— Дискусия! — прекъсна го Близнака. — Не са дебати. Дискутирам с теб, не дебатирам .

— Водим една дискусия за това какво мотивира хората.

— Предупреждавам те, Лин — въздъхна тежко Близнака. — Водим тая дискусия от две седмици и Скорпиона още не зацепва.

— Както казах, водим дискусия на тема какво мотивира хората — продължи Джордж Скорпиона с канадския си акцент и с професионален маниер, съчетан с дикторски глас като от документален филм, който най-много дразнеше английския му приятел. — Виждаш ли, Фройд твърди, че ни мотивирало влечението към секса . Адлер го оспорва и твърди, че е влечението към властта . После Виктор Франкъл е казал, че влеченията към секса и властта са важни, но когато не можеш да получиш и двете — нито секс, нито власт — пак има нещо, което ни крепи и ни подтиква.

— Да, да, влечението към смисъла — намеси се Близнака. — Което всъщност е същото, но казано с други думи. Властта ни влече, защото властта ни осигурява секс, а смисълът ни влече, защото това ни помага да разберем секса. В края на краищата всичко опира до секса, както и да го усукваш. Другите идеи — те са като дрехите . А когато съблечеш дрехите, става въпрос за секс, нали?

— Не, бъркаш — възрази му Скорпиона. — Всички ние сме водени от желанието да намерим смисъл в живота. Трябва да разберем за какво е всичко това. Ако беше само сексът или властта, щяхме още да сме шимпанзета. Смисълът е онова, което ни прави човеци.

— Човеци се правят със секс, Скорпион — отвърна Близнака с още по-порочна усмивка. — Обаче е било толкова отдавна, че сигурно си забравил.

Едно такси спря до нас. Пътникът на задната седалка изчакваше в сянката, а после се наведе към прозореца. Беше Ула.

— Лин! — ахна тя. — Имам нужда от твоята помощ.

Беше със слънчеви очила с черни рамки и с шал на главата, скрил пепеляворусата й коса. Лицето й беше бледо и изпито.

— Това… ми звучи смътно познато, Ула — отвърнах, без да помръдна.

— Моля те. Сериозно. Моля те, качи се. Трябва да ти кажа нещо… Нещо, което искаш да знаеш.

Не помръднах.

— Моля те, Лин. Знам къде е Карла. Ако ми помогнеш, ще ти кажа.

Обърнах се и се ръкувах с двамата Джорджовци. Когато стиснах ръката на Скорпиона, му подпъхнах двайсетдоларова банкнота. Бях я извадил от джоба си още щом чух гласовете им, и я държах готова, за да им я дам на раздяла. Знаех, че в техния свят тези пари стигат да ги направят богаташи до утре, ако техният приятен човечец с паричките се издънеше.

Отворих вратата на таксито и се качих. Шофьорът се вля в движението. Често ме поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Не знам защо толкова ми се сърдиш — изхленчи Ула и махна очилата си, като ме поглеждаше изкосо. — Моля те, Лин, не ми се сърди. Моля те, недей.

Не се сърдех. За първи път от твърде много време насам не се сърдех. „Скорпиона е прав — помислих си. — Смисълът ни прави човеци.“ Ето, само ми подхвърлиха едно име и пак се гмурнах в океана на чувствата. Търсех една жена, търсех Карла. Свързвах се със света и поемах рискове. Имах основание. Имах мисия.

И тогава, в този момент на вълнение разбрах какво ме вкара в такова униние днес у Маджид и какво ме изпълваше с такъв гняв. Осъзнах напълно, че мимолетната мечта — мечтата на детето Кадер да ми е истински баща — ме беше запратила сред онези ревящи и блъскащи се вълни от отчаяние, в които често се превръща обичта между бащи и синове. И когато го видях, проумях, запомних, намерих сили да изтласкам мрака от сърцето си. Погледнах Ула. Вгледах се в синия лабиринт на очите й и се зачудих, без гняв и тъга, дали и тя не е замесена в предателството и вкарването ми в затвора.

Ула постави дланта си върху коляното ми. Стискаше силно, но ръката й трепереше. Чувствах как благоуханните секунди се разширяват около нас. Бяхме в клопка, и двамата, всеки в своята собствена здрава клопка. И отново щяхме да накараме паяжината на нашите връзки да затрепти.

— Спокойно, ще ти помогна, стига да мога — казах кротко и уверено. — А сега ми кажи за Карла.

Голямото млечно колело от звезди изгря над среднощния хоризонт, мокро и треперещо над вълните, и сребристожълтата светлина на кръглата Луна заигра по станиолените гребени на вълните. Нощта беше топла, спокойна и съвсем ясна. Палубата на ферибота за Гоа беше претъпкана, но бях успял да си намеря местенце недалече от голяма група туристи. Повечето бяха друсани с трева, хашиш или LSD. От черните гръмогласни уста на портативна уредба кънтеше денс музика. Насядали между раниците, те се поклащаха и ръкопляскаха в такт, подвикваха си и често избухваха в смях. Бяха щастливи на път за Гоа. Онези, които отиваха там за първи път, пътуваха към една мечта. Старите се връщаха към единственото място на света, където се чувстваха истински свободни.