Грегъри Робъртс - Шантарам

Плавах към Карла, гледах звездите, слушах хлапетата, които си бяха купили места на фериботната палуба. Разбирах тяхното невинно и изпълнено с надежда вълнение и — съвсем мъничко и отдалече — дори го споделях. Погледът ми беше суров. Тази суровост разделяше моите чувства от техните също така ясно и ненакърнимо, както метърът палубно пространство ме отделяше от тяхната възторжена навалица. Седях там, на люлеещия се ферибот, който пореше вълните с лекота, и мислех за Ула, за страха, проблясващ в сапфиреносините й очи, докато разговаряше с мен в таксито.

Онази вечер тя имаше нужда от пари, хиляда долара, и аз и ги дадох. Искаше да я придружа до хотелската й стая, където беше оставила дрехите и личните си вещи. Отидохме заедно и въпреки треперенето и уплахата й, събрахме багажа и платихме сметката, без нищо да се случи. Беше загазила покрай някаква сделка, в която бяха замесени Модена и Маурицио. Сделката, подобна на много от бързите далавери на Маурицио, се беше прецакала. Хората, изгубили парите си, не се бяха задоволили със загубата и нямаха намерение да зарежат тази работа. Искаха си парите и искаха кръв, не задължително в този ред.

Тя не ми каза кои са. Не ми каза и защо са я набелязали за мишена, нито какво смятат да правят с нея, ако я хванат. И аз не попитах. А трябваше, разбира се. Това щеше да ми спести много неприятности. В далечна перспектива — дори да спаси един-два човешки живота. Но Ула всъщност не ме интересуваше. Исках да науча нещо за Карла.

— Тя е в Гоа — каза ми Ула, когато напуснахме хотела.

— Къде в Гоа?

— Не знам. На някой плаж.

— В Гоа има много плажове, Ула.

— Знам, знам — изхленчи тя и се разтрепера заради раздразнения ми тон.

— Ти каза, че знаеш къде е.

— Знам. В Гоа. Знам , че е в Гоа. Тя ми писа от Мапуса. Вчера получих последното й писмо. Някъде около Мапуса е.

Поуспокоих се. Натоварихме багажа й в чакащото такси и наредих на шофьора да я откара в апартамента на Абдула в Брийч Кенди. Внимателно оглеждах околните улици и бях почти сигурен, че не ни следят. Таксито потегли. Седях мълчаливо и гледах през прозореца тъмните улици.

— Тя защо замина?

— Не знам.

— Трябва да ти е казала нещо. Тя е приказлива.

Ула се разсмя.

— Нищо не ми спомена за заминаване. Ако ме питаш какво мисля аз, заминала е заради теб.

При тази мисъл любовта ми към Карла се сви уплашено. Суетността ми се наду от това ласкателство. Потуших сблъсъка им с резкия си тон:

— Трябва да има и още. Тя страхуваше ли се от нещо?

Ула пак се разсмя.

— Карла не се страхува от нищо.

— Всеки се страхува от нещо.

— Ти от какво се страхуваш, Лин?

Обърнах се бавно и я огледах. Търсех в мъждивата светлина някакъв намек за злоба, за скрит смисъл или алюзия във въпроса й.

— Какво стана онази нощ, когато трябваше да се срещнем пред „При Леополд“? — попитах.

— Онази нощ — не успях да дойда. Попречиха ми. Модена и Маурицио промениха плановете си в последния момент и ме спряха.

— Спомням си, че искаше аз да дойда, защото не им се доверяваше.

— Вярно. Е, на Модена му имам доверие, донякъде, но той е слаб срещу Маурицио. Не може да отстоява своето, когато Маурицио му нарежда какво да прави.

— Но все пак това не обяснява нищо — сопнах се аз.

— Знам — въздъхна тя, очевидно разстроена. — Опитвам се да обясня. Маурицио беше уредил една сделка… Обир, всъщност… и аз бях по средата. Маурицио ме използваше, защото мъжете, които смяташе да обере, си падаха по мен и ми вярваха, знаеш как е.

— Да, знам как е.

— Лин, моля ти се, не съм виновна, че не дойдох онази нощ. Те искаха да се срещна с клиентите, сама. Страх ме беше от тези мъже, защото знаех какво е наумил Маурицио, и затова поисках да дойдеш с мен като приятел. После си промениха плановете и проведохме срещата заедно, на друго място. Не можах да се измъкна, за да ти съобщя. На другия ден се опитах да те намеря, да ти обясня и да ти се извиня, но… тебе те нямаше. Навсякъде те търсих, заклевам ти се. Много съжалявах, че не съм отишла на срещата в „При Леополд“, както ти обещах онази вечер.

— Кога разбра, че съм в затвора?

— След като те пуснаха. Видях Дидие и той ми каза, че изглеждаш ужасно. Това беше първото, което… чакай малко… ти… ти да не си мислиш, че аз имам нещо общо с влизането ти в затвора? Така ли мислиш?

Продължих да я гледам в очите и чак после отвърнах:

— А имаш ли?

— Мамка му! Господи! — изхленчи тя и нещастно изражение разкриви хубавичкото й личице. Тя бързо заклати глава, все едно се мъчеше да попречи на някаква мисъл или чувство да се загнезди в мозъка й. — Спри колата! Шофьорът!_ Банд каро! Аби, аби! Банд каро! Веднага! Спри!_