Грегъри Робъртс - Шантарам

Тя възкликна одобрително и направи няколко плавни танцови стъпки, преди да продължи бавно по плажа.

— Знаеш ли, ето затова те харесвам — произнесе Карла и приседна до мен с едно бързо, грациозно движение. Гласът и образът й изкараха целия въздух от дробовете ми и накараха сърцето ми буйно да се разтупти. Толкова много неща се бяха случили от последния път, когато я видях първия път, когато се любихме, че дива вихрушка от чувства опари очите ми. Ако бях друг човек, по-добър, щях да се разплача. И, кой знае, може би това щеше да промени нещата.

— Мислех, че не вярваш в любовта — отвърнах, борейки се с чувствата си и решен да скрия от нея въздействието й върху мен, властта, която имаше над мен.

— За каква любов говориш?

— Аз… си мислех, че говориш за това.

— Не, казах: „Ето затова те харесвам “ — засмя се тя и се загледа в Луната. — Но вярвам в любовта. Всички вярват в любовта.

— Не съм убеден. Мисля, че много хора са престанали да вярват в любовта.

— Хората не са престанали да вярват в любовта. Все така искат да са влюбени. Само че вече не вярват в щастливия завършек. Все още вярват в любовта и се влюбват, но вече знаят, че… Знаят, че любовта почти никога не свършва, както е започнала.

— Мислех, че мразиш любовта. Не го ли каза в Селото в небето?

— Мразя любовта, както мразя и омразата . Но това не значи, че не вярвам в тях.

— Няма друга на света като теб, Карла — казах тихо и се усмихнах на профила й, загледан в нощта и в морето. Тя не отвърна. — Е… защо?

— Какво „защо“?

— Защо ме харесваш… онова, което каза преди.

— А, това ли — тя се обърна към мен, усмихна се и вдигна вежда, когато погледът й срещна моя: — Защото знаех, че ще ме намериш. Знаех, че няма нужда да ти пращам съобщения и да ти казвам къде съм. Знаех, че ще ме намериш. Че ще дойдеш. Не знам как, но просто го знаех. И тогава, когато те видях как пееш на онази жена на плажа… Много си луд, Лин. Това страшно ми харесва. Мисля, че оттам идва добротата ти — от лудостта.

— Добротата ми? — възкликнах стъписан.

— Да. В теб има много доброта, Лин. Много… много е трудно да устоиш на истинската доброта в суровия мъж. Не съм ти го казвала, нали, докато работехме заедно в бордея… много се гордеех с теб. Знаех, че сигурно си много уплашен и притеснен, но ти само ми се усмихваше и неизменно беше до мен, всеки път, когато се събуждах, всеки път, когато заспивах. Възхищавам се от онова, което стори там, а много неща съм виждала в тоя живот. И рядко се възхищавам.

— Какво правиш тук в Гоа, Карла? Защо замина?

— По-разумно ще е да те попитам защо ти стоиш там .

— Имам си основания.

— Точно така. А аз си имах основания да замина.

Тя се извърна и се загледа в една далечна, самотна фигура на плажа. Приличаше на скитащ светец с дълъг прът в ръка. Гледах я как гледа светеца и ми се искаше да я попитам отново, да разбера какво я е пропъдило от Бомбай, но чертите й бяха толкова напрегнати, че реших да изчакам.

— Какво знаеш за престоя ми в „Артър Роуд“?

Тя трепна или може би потръпна от повея откъм морето. Беше облечена с широк жълт потник и зелено лунги. Босите й крака бяха заровени в пясъка и беше обгърнала коленете си с ръце.

— По-точно?

— По-точно, ченгетата ме прибраха онази нощ, когато излязох от вас за срещата с Ула. Малко след като излязох от вас. Ти какво си мислеше, че се е случило с мен, когато не се върнах?

— Онази нощ не знаех. Не можех да предположа.

— Помисли ли си, че… Помисли ли си, че съм те зарязал?

Тя се замисли и набърчи чело.

— Отначало си го помислих. Нещо такова. И мисля, че те мразех. После поразпитах. И когато разбрах, че не си се върнал и в клиниката в бордея и че никой не те е виждал, предположих, че сигурно… се занимаваш с нещо… важно…

— Важно! — разсмях се. Не беше весел смях. Беше озлобен и сърдит. Опитах се да прогоня тези чувства. — Извинявай, Карла, не можах да пратя съобщение навън. Нямаше как да ти обясня. Бях се побъркал от тревога, че ти… че… че ще ме намразиш, задето те зарязах така.

— Когато разбрах, че си в затвора… Това сломи сърцето ми. Бях в много лош период. Тази… работа, с която се занимавах… тръгна на зле. Беше толкова тежко, толкова гадно, Лин, че ми се струваше, че никога няма да се оправя. А после чух и за теб. И бях толкова… ами… просто всичко се промени. Всичко.